Терминът „сянка“ е въведен от Карл Юнг, за да обозначи скритата, до голяма степен несъзнавана, част от психиката. Той смята, че връзката между сянката и персоната е реципрочна, а колкото по-ригидна е персоната, толкова по-голяма сянка пада върху останалата част от личността. За разлика от маската, персоната е по-скоро в полето на съзнаваното и представлява социалната маска, с която се изявяваме пред света. Тя ни служи за създаването на определено впечатление пред другите, а също и за да прикриваме истинската си същност. Според Юнг персоната и анима/анимус са свързани, като персоната се касае до външния свят, а анима/анимус до вътрешния. Егото, което е предимно телесно и може да се разглежда като екзекутивния аспект на личността, заедно със сянката се отнася до идентичността. Докато персоната е дефинирана като това, което човек и останалите мислят, че той е, сянката е това, което човек не иска да бъде. Тя е скритата, потисната, непълноценна и натоварена с вина част от личността, чиито най-далечни разклонения стигат до животинските ни предци. В този смисъл, според Юнг сянката не е само източник на морално осъдителни тенденции, но съдържа също и положителни качества като нормални инстинкти, уместни реакции, прозрения и креативни импулси. Предвид това, че всякакви качества, съдържания и потенциали са част от сянката, неразпознаването и неразбирането й води до обедняване на личността. Човек бива лишен от източници на енергия и свързаност с околните. Ако например, вярва че да се отстоява е признак на егоизъм, то околните ще прекрачват границите му, което ще генерира неприязън, от която на свой ред ще се надигне чувство за вина. Юнг говори също и за колективните аспекти на сянката. В този смисъл, сянката би могла да се разглежда като ос, в чийто горен край се намира личната сянка, а в долния – колективната, като двете се преливат една в друга. Колективната сянка, така както и личната, е относителна и до известна степен, културно обусловена. Тя се състои от това, което противоречи на съзнаваните, споделяни и колективни ценности. Някои от тези общи ценности са такива на ниво култура, а други са универсални, независимо от културата. Според Юнг в дълбините на колективната сянка се съдържат причините за манифестация на злото като динамика в глобален план. Срещата със сянката се осъществява предимно през несъзнаваните проекции, които правим върху външния свят или неговите вътрешни репрезентации. Често това, което не харесваме и повторяемо виждаме извън нас, се оказва нещо, с което самите ние се борим и изпитваме затруднения. В някои случаи, проекцията изхвърля навън това, което действително проявяваме, но е трудно да видим и признаем в себе си, защото го окачествяваме като нещо лошо. В други случаи, бихме се подразнили именно, защото околните си позволяват да бъдат такива, каквито ние не си позволяваме да бъдем, а ни се иска. От раждането до юношеска възраст възприемаме съзнавани и несъзнавани послания от родителите и заобикалящата ни среда за това какво е приемливо във връзка с тялото, чувствата и поведението ни. Всичко, което сме възприели като неприемливо бива потиснато и изтласкано, което го прави и част от сянката. Освен това, ние също интернализираме отношението на родителите ни спрямо тези нежелани наши качества и характеристики. Колкото по-сурово е било отношението към тези аспекти, изразено чрез отхвърляне, отнемане на любовта и топлината, психически или физически тормоз, толкова по-сурови сме ние самите към тези аспекти. В краен случай, сянката може да бъде толкова свързана със страха от изоставяне, че проявата й да се преживява като въпрос на живот и смърт. Същевременно, редно е отново да се спомене, че определени положителни наличности могат да се превърнат в част от сянката, също толкова, колкото и негативните. Чувствата, които се надигат при среща със сянката често са страх, отвращение, съжаление, и вина, но също и съчувствие, смирение, печал. Обикновено човек се срамува от сянката си, а колкото по-потисната и неосъзната е тя, толкова по-голяма власт има върху нас, като е възможно дори да ни обземе. Терапевтичния процес осигурява пространство, в което можем да се срещнем със сянката, без пагубния ефект от срама, който иначе надделява над егото. Терапевтът предоставя разбиране по отношение на вътрешния свят на клиента, което подпомага неговото собствено разбиране на себе си, достигането до прозрения и преминаването към действия, свързани с целите на терапията. Доверието, което е фундаментален елемент в терапевтичната връзка, стимулира безопасно проявление на сянката, защото терапевтът не отхвърля и засрамва клиента за тези аспекти от личността му. Това от своя страна, го подпомага да приеме сянката си със съчувствие и разбиране. Процесът по асимилиране и приемане на сянката, в по-широк смисъл, води и до прошка и приемане на себе си. Скръбта и (само)обвиненията проправят път на благодарност и поемане на отговорност за собствените наличности. Терапевтът също има своя сянка, чието разпознаване и зачитане е от изключителна важност. В противен случай, евентуалното разделяне на „излекуван терапевт“ и „неизлекуван клиент“, ограбва клиента от потенциала му, поставяйки го в пасивна, инфантилна и зависима позиция. Това само по себе си, се явява разцепване, което опорочава терапевтичния процес, особено поради влиянието на трансфера и контратрансфера във връзката с клиента. Приемането на сянката не само ни прави по-осъзнати, но и ни помага да се справяме по конструктивен начин с вътрешните си конфликти и произтичащите от тях негативни чувства и емоции. Това е път към едно приемане на себе си в цялост, което от своя страна, води до по-голяма зрялост и вътрешна стабилност.