Разнообразните направления в психотерапията се различават по между си, въз основа на главните теории, на които стъпват и най-често използваните методи. Разбира се, психотерапевтите може да специализират в повече от една психотерапевтична школа или да преминават определени курсове и обучения, което им позволява да прилагат по-широк набор от техники и разширява призмата на наблюдение и тълкувание. Независимо от различнията на школите обаче, съществуват и много допирни точки, произтичащи от основите на психотерапията и самия начин, по който функционира човешката психика. Един всеобщ феномен в терапевичната сфера на дейност е трансферът. Това явление е отбелязано още от Фройд, който наблюдава, че клиентите несъзнателно прехвърлят (трансферират) чувства изпитани към важни за тях фигури в миналото върху терапевта. Трансферът е вид проекция, която обикновено произтича от базовите убеждения на клиента. Ако въпросното явление не бъде уловено от психотерапевта, то може да повлияе негативно на процеса като например, накара клиента да се затвори в себе си, да стане недоверчив или изобщо да се откаже от терапията. Овладяването на трансфера е важно, не само за да продължи терпията и да стане възможно довеждането до последващ положителен резултат. При добра подготовка и професионализъм, този феномен дава яснота за дълбоки несъзнавани наличности у клиента и подпомага разрешаването на вътрешни конфликти. В този ред на мисли, трансферът е своеобразно неотлъчна част от терапевтичния процес. В психодинамиката се разглеждат три вида трансфер. Първият, позитивен трансфер, се наблюдава когато клиентът прехвърля положителни чувства и емоции от връзките в своето минало към терапевта. Този тип трансфер обикновено сам по себе си е полезен за терапията, тъй като психотерапевтът е виждан в добра светлина, притежаващ качества като загриженост, топлота, мъдрост и т.н. Вторият вид, негативен трансфер, се отнася до прехвърлянето на негативни емоции към терапевта. Ако като дете клиентът е изпитвал гняв, враждебност или разочарование към родителите си, тези чувства е възможно да се проявят и към терапевта в даден момент. Както спонехах по-горе, овладяването на негативния трансфер е от изключителна важност за терапията и справянето на клиента с дълбоко закотвените отрицателни програми, тъй като тези проекции се прехвърлят и върху участниците в живота на клиента извън кабинета. Третото очертание на психодинамичната теория е сексуалният, още наричан еротичен, транфер. Той се проявява като влюбване или физическо привличане към терапевта, което може да произлиза от прехвърляне на чувства за романтика и сексуалност, боготворене на дадена фигура от миналото на клиента или интимността на споделянето. При този тип трансфер клиентът всъщност се влюбва в идеализирана версия на терапевта, проектирайки му свои вътрешни липси. Разгледан така, сексуалният трансфер също помага терапевтичния процес да достигне базови убеждения и наличности на клиента. Редно е клиентът да бъде пренасоен, ако се окаже непосилно за него да осъзнае трансфера и произхода му. Това обаче се случва в по-редки случаи, тъй като обикновено сексуалният трансфер е напълно възможно да бъде утилизиран и от полза за терапията. Освен прехвърляне от страна на клиента, е възможно и прехвърляне от страна на терапевта или т.нар контратрансфер. Той се наблюдава, когато терапевтът несъзнавано трансферира позитивни или негативни емоции, а също и сексуални/романтични чувства към клиента. В зората на психотерапията терапевтът е бил възприеман като неутрално огледало, което отразява вътрешните съдържания на клиента. С времето обаче става ясно, че въпреки професионалните обучения и отработването на собствените душевни болежки, психотерапевтите все пак си остават хора със своята лична история и преживелищен опит. Те подлежат на същите несъзнавани процеси като клиентите си, затова и преминаването на лична психотерапия е част от подготовката на всеки психотерапевт. Наличието на терапевтични способи в арсенала на терапевта би било крайно недостатъчно, ако той не стъпва на стабилна база от собствено себепознание. Това означава психотерапевтът да е запознат много добре със собствените си вътрешни наличности и базови характерови обекти и да е извършил количествено-качествена работа по преработката им. Само при наличието на такава база, контратрансферът не би представлявал пречка за терапията, защото терапевтът е способен да го доведе до съзнанието си на мига и да изчисти проекциите си. Както споменах в началото, психотерапевтичните школи едновременно се различават и припокриват, като трансферът е неизменна част от терапевтичния процес, независимо от школата. Справянето с трансфера и контратрансфера в естествената психотерапия се случва през холистичен подход, защото холистиката е основна характеристика на школата. От една страна, тя се изразява в интеграцията на различни методи и подходи в терапевтичния процес. Естествената психотерапия взаимства способи от психоанализата, когнитивно-поведенческата терапия, хуманистичната и трансперсоналната психология, психодрама, а също използва и хипнотерапевтични техники и практики за отелесяване на вътреналичностните обекти. От друга страна, холистиката се проявява в самия поглед върху човека като многопластово, многоаспектно същество. Затова се прилага широк спектър от методи, които да обхванат различните аспекти и пластове на личността. Трансферът може да произтича от базовите характерови вярвания, връзката с родителите, преживени травми и като цяло, предходния опит на клиента, запаметен в неговото несъзнавано. Именно поради несъзнавания характер на трансферния процес, на първо място терапевтът обръща вниманието на клиента към проективното му пренасяне. Необходимо е той да осъзнае, че чувствата му не са резултат от самата ситуация в кабинета и да разпознае, че всъщност са събудени от негови дълбоки вярвания и болезнени преживявания. Фокусирам се върху негативния трансфер, защото той би могъл да бъде, така да се нарече, по-голяма пречка в хода на терапията и по този начин, ако е добре овладян да доведе до по-добри резултати. Позитивният трансфер помага на клиентите да се отпуснат и доверят на психотерапевта и няма нужда от удържане, ако не прерастне в крайност, резултираща в сексуален трансфер. Когато все пак е наличен такъв, важат същите правила като при негативния трансфер – да се осъзнае какви липси проектира клиентът върху терапевта, защото тук обикновено става въпрос за липса на любов, разбиране, доверие, приемане и т.н. Когато клиентът припознае негативните си емоции като, един вид, „багаж“, който всъщност носи постоянно, но усеща само когато е провокиран от външната среда, може да започне същинската преработка по характеровите вярвания и травми. Тук ще обърна особено внимание на приложението на принципи от хуманистичната психология и клиент-ориентирания подход на Карл Роджърс в естествената психотерапия. Става въпрос за безрезервното приемане на клиента такъв, какъвто е, придружено от много емпатия, но здрава такава. Това означава истинско съчувствие към клиента, което обаче не кара терапевта да изпитва негативни чувства или, още по-лошо, да го съжалява. Ако това се случи, ще имаме налице болна емпатия, която всъщност представлява контратрансфер, събуден от лична болка на терапевта, с която той се свързва чрез историята на клиента. Контратрансферът все някога се проявява, защото както споменахме, терапевтите също са хора, така че е важно да бъде удържан на момента. В естествената психотерапия освен безрезервно приемане и емпатия, терапевтът истински обича клиента си. Тук говорим за чистата енергия на любовта като състояние на духа, любов към човека и самия живот, която сама по себе си е трансформираща. Често клиентите може да са преживели липса на любов и отхвърляне като деца, независимо дали това е било реалност или интерпретация, довела до такова възприятие. Да бъдем приети и обичани е базова човешка потребност и ако някога не е била задоволена, резултатът е травма, често описвана като „празнина“, водеща до болезнена самота. Обичта на терапевта към клиента, разбира се, не представлява сексуален трансфер. Тази любов-състояние на духа, заедно с безрезервното приемане, се явява ресурс, от който клиентът да почерпи, за да запълни въпросната празнина като сам заобича себе си. От основна важност за реализацията на тази любов към себе си е опознаването на страховете на клиента, тъй като съществуват две основни енергии – любов и страх. Това са напрактика, плюсът и минусът в нашето дуалистично преживяване, а останалото са техни разновидности. Тук вече става въпрос за един от най-ключовите аспекти в естествената терапия, а именно духовността. Това означава, че не просто идентифицираме страховете на клиента и провеждаме когнитивно реструктуриране, а ги прегръщаме и се потапяме в тях. Страхът се неутрализира чрез любовта и въпросното прегръщане се случва чрез приемане на нещата такива каквито са. Не се опитваме да ги изтласкаме, а ги приемаме с любов и благодарност. За да се случи това е необходима една по-висока духовна перспектива, която ни позволява на първо място да приемем, че страданието е неизменна част от живота и да се опитваме да го отречем, е да отричаме себе си и самия живот. Тогава става възможно да прегърнем базовите си вярвания, защото преодоляваме страха от болката си. Също така, тази духовна перспектива ни позволява да се свържем с по-висшия смисъл на човешката си същност и житейския си път, както и какво сме дошли да осъществим и научим. Опознаването на базовите вярвания и страхове се случва именно чрез трансфера. Осъзнатото в терапевтичния кабинет се пренася извън него и това самопознание ни учи, освен всичко друго, на самообладание. Това означава, че придобиваме способност да удържаме трансфера и оглеждайки се в света като в огледало, да виждаме собствените си проекции. Често човешкото страдание не е провокирано от самата ситуация, а от възприятието за нея, базирано именно на тези проекции и трансферни пренасяния. Всичко казано дотук, важи с пълна сила и за терапевта при наличието на контратрансфер. Необходимо е мигновено осъзнаване за това кои базови вярвания са събудени чрез споделеното от клиента и удържане чрез прегръщане на травмите и страховете. За да бъде възможно това да се случи на мига, е нужно терапевтът да се е потапял в тези страхове множество пъти и да е извършил качествена работа по преработката им. И дори тогава, е възможно те да се отключват понякога, защото като хора, винаги имаме какво да учим и преработката не води до някакво всевишно просветление, а до една сигурна база, от която да черпим ресурс. При наличието на тази способност за самообладание, контратрансферът не би представлявал проблем за терапията на клиента и дори, би помогнал на терапевта да разшири споменатата сигурна база. Освен това, както в много други професионални начинания, така и в психотерапията, терапевтът постоянно учи и надгражда, както чрез личния си опит, така и чрез практическия с клиентите. Самообладанието и преодоляването на контратрансфера може да не представляват особена трудност за терапевта в някои ситуации, а в други да изискват малко повече ресурс, но в умерена степен. Има случаи, в които обаче това може да се окаже изключително сложна и дори, мъчителна задача, а именно при наличието на характеропатии и личностни разстройства. Както вече споменах, клиентите прехвърлят върху терапевта обичайните си проекции, които проектират по принцип в живота и заобикалящия свят. Трансферът при наличието на характерова патология от типа на психопатия, социопатия, нарцисизъм или гранично разствойство, обикновено не е никак лесен за удържане и може да представлява истинско изпитание за терапевта. Гореспоменатите характеропатии се харектеризират от силно преувелично чувство за себестойност, дълбоко разцепване на лиичността и откъснатост от емоциите, липса на чувство за вина и ематия, непоемане на отговорност за действията си, проективна идентификация на всички притежавани негативни качества, тотално обезценяване на обекта на общуване и арогантно присвояване на положителните му качества. Освен това, попадащите в този спектър използват насилствени методи на общуване като манипулация и т.нар. в популярната психология, газлайтинг. Полът и типът на взаимоотношенията тук нямат значение, манипулаторът може да бъде мъж или жена, партньор, колега или шеф, родител или детето му и т.н. Как изглеждат взаимоотношенията с такива хора в живота по принцип? Първоначално обектът на манипулацията бива идеализиран, той е окичен с всички най-позитивни качества, които би могъл да притежава. Обикновено бива предразположен да споделя за себе си на дълго и широко, докато историята на манипулатора е забулена в мъгла. След известен период на идеализация, манипулираният се закача на кукичката и когато това стане, манипулаторът отива в друга��а крайност – девалюацията. Жертвата му вече е виждана като най-ужасното и отвратително същество, виновно не само за всичките му несполуки, но и за потъпкващото му отношение. Според него той по принцип не е такъв и не се държи така, но нейната безобразна особа провокира и заслужава това поведение. В други случаи, манипулаторът ще твърди, че манипулираият всъщност не помни добре, ще обвинява него в манипулация и користни действия като винаги му прехвърля ролята на насилник, а той заема тази на жертва. Това са хора, водени единствено от интересите си, живо олицетворение на максимата „целта оправдава средствата“. Взаимоотношенията с такива хора са един вечен порочен кръг, в който жертвата възприема вменената вина, а когато отново срещне първоначалната „добра“ версия на манипулатора, избира да повярва, че той всъщност просто се грижи за нея и иска да й помогне. Разбира се, тези твърдения са често използвани от самия него. Манипулацията се случва като по учебник, но тя се отдава на манипулиращия по природа, това е неговият начин на общуване. Той умело използва всичко, което знае за жертвата си срещу нея. Тя от своя страна, притежава подходящите базови вярвания, за които да се закачи той и постоянно да забива стрели в ахилесовата й пета. Не случайно използвам определението „жертва“, защото всъщност е необходимо обектът на манипулацията да се възприема като такава. Това типично е едно от неосъзнатите му базови вярвания. Слабостите и несигурностите му ще бъдат използвани срещу него през двата края на една и съща ос. Когато манипулиращият идеализира жертвата, илюзорно запълва липсите й, а когато я девалюира подхранва чувството за малоценност и потвърждава страховете й. Такива характеропатни личности обичайно показват изключително голяма самоувереност и високо самочувствие. Зад огромното его на тези хора обаче, всъщност стои мъчителна неувереност и параноиден страх. Именно по тази причина, основен двигател за патологичното поведение на подобни хора е желанието да въздигнат себе си на гърба на другия чрез тоталното му обезценяване. Важно е да се отбележи, че тази функционална динамика е абсолютно несъзнавана и манипулаторът изключително трудно може да я доведе до съзнанието си, ако изобщо успее. Такива патологии по принцип са следствие от примитивни защитни механизми, характерни за бебетата. В началото на нашия живот, ние нямаме интегрирана представа за добро и лошо. Бебето познава две версии на майка си – добрата, която се грижи и лошата, неуспяла да отговори на нуждите му. Светът е възприеман през това отделяне на двете крайности, които впоследствие следва да бъдат събрани в едно цяло. Тогава детето интегрира представата за добрата и лошата майка, която всъщност е един и същи обект. Напрактика при обсъжданите характеропатии, човекът е останал недоразвит, защото сливането на доброто и лошото никога не се е случило, а оттам идва и разцепването на личността му. Индивидът, подлежащ на такава динамика не може да види себе си като едновременно добър и лош и постоянно преминава от идеализация към девалюация. Той отрича лошото чрез проективна идентификация върху обекта на тормоз и си присвоява доброто, което вижда у него, тъй като обикновено този обект притежава качества, на които манипулаторът се възхищава и иска да притежава. Разцепването се изразява в откъснатост от емоциите, неспособност за истинска загриженост и любов и мания за контрол, продиктувана от параноидния характеров страх. Описаното дотук, касаещо се до начина на функциониране при такива характеропатии, се проявява по същия начин в терапевтичния кабинет. Редно е да се отбележи, че тези хора не отиват на терапевт, за да си лекуват психопатията. Първо, защото както споменах, тя не е осъзната и самото й осъзнаване може да се окаже невъзможно. Второ, наличието на гореспоменатия параноиден страх и последващия постоянен контрол често довеждат такъв човек до тревожност, която е причината за посещение при терапевта. Отначало терапевтът ще бъде виждан в идеалната светлина, като изключително добър и компетентен професионалист. Това ще продължи докато не обърне някоя от проекциите на клиента-характеропат към него самия. Тези хора са неспособни да разпознаят недостатъците си и да поемат отговорност за тях, защото завишената им самооценка не позволява това да се случи. Опитът на терапевта да утилизира трансфера, обикновено би бил възприет като критика, която не може да достигне до същността на патологичната личност. Тогава трансферът се усилва и терапевта бива залят от проективна идентификация и брутална девалюация. Той вече нищо не разбира и въобще не става за работата си, щом си е позволил да намекне, че „перфектния“ клиент има какво да подобри. При наличието на здрава самооценка и както се казва, самочувствие с покритие, хората не изпитват нуждата да обезценяват тотално другите, за да въздигнат себе си, а също и са способни да възприемат градивна критика. Бруталната девалюация всъщност е крайна защитна реакция, която позволява на характеропата да остане откъснат от емоциите си и да не допусне болката. Липсата на адекватна самооценка се проявява и чрез ограбване на положителните качества, които притежава терапевта и арогантното им приписване. Ако такъв клиент е успял да постигне някакъв прогрес в терапията, той ще се дължи не на помощта на терапевта, а на изключителните способности и интелект на манипулатора. Това изначално разцепване един вид му позволява сам да манипулира и себе си като остава откъснат от емоциите си и поддържа изкривената свръх версия на себе си. Изключително трудно е за терапевта да пробие това разцепване и да спомогне за пукането на балона, в който живее клиента-характеропат. Още по-голямо предизвикателство е удържането на обезценяването, на което той неимоверно бива подлаган многократно в хода на терапията. За това е нужно здраво самообладание, базирано на осъзнаване кои вярвания и травми са събудени и тяхното прегръщане на мига. Така терапевтът не само може да съхрани себе си, но и да предотврати евентуален контратрансфер. Ако той инстинктивно се подаде на събудените емоции, липсата самообладание би захранила и манията за контрол над другите на подобен клиент. Общуването с такива хора в или извън терапевтичния кабинет не е никак леко, но може да бъде много ценно, ако сме способни да удържаме. Това не значи просто да търпим подобни атаки, а самообладано да използваме ситуациите за преработката на дисфункционалните си страхове и основни вярвания. Тогава можем да поставяме здрави граници и да живеем, здраво стъпили на една сигурна база. Когато вътрешният ни център е стабилен, външната среда не може да ни разклати лесно, а когато все пак се случи, имаме ресурса да преработим несигурността в сигурност. Трансферът може да бъде източник на болка или средство за израстване. И в двата случая, ключов е страхът. Ако ни липсва любов, ние страдаме и изпадаме в ролята на жертви на собствените си проекции. Когато оставим любовта да протече през нас, сме способни да осъзнаем страховете си и това, което ги подхранва. Като човешки същества и тогава ще продължим да трансферираме, само че вече ще проектираме любов – любов и благодарност към страховете и болката си включително. Само така, можем да оцялостим себе си и да живеем в хармония не само, когато се смеем, но и когато плачем.