Моята философия за психологията



Занимавам се с психология и психотерапия от доста време и отдавна знам, че това е моето призвание. Личният ми път многократно ми е показвал, че в това от което ни е страх, се крие най-големият ни потенциал. Страхът и страданието вървят ръка за ръка и когато бягаме от страха обикновено го правим, защото бягаме от самото страдание. Самият страх ни носи страдание заради страданието, което очакваме че ще изпитаме при евентуална реализация на страха ни. Понякога прогнозите ни са реални, понякога не, но дори тогава страданието се превръща в житейски факт, до който стигаме сами чрез самото бягство. А, това е бягство от себе си, защото този страх е именно наш. Често бягаме без дори да знаем от какво точно ни е страх или че изобщо ни е страх от нещо. И въпреки това бягаме. Не само буквално, но и преносно човек не може да избяга от сянката си. Важно е да познаваме себе си, за да виждаме отражението си в живота-огледало, който винаги ни поднася точно това, което е необходимо. Защо страданието ни е необходимо? Защото така е устроен самият живот, минусът има своето място точно толкова, колкото и плюса. Страданието е централна тема в терапията. То ни мотивира да се движим и да се развиваме. Когато всичко ни е наред няма причина да се вглеждаме в себе си, няма причина да се развиваме. Предвид, че животът е динамичен обаче, липсата на движение е равна на смърт. При всички положения не сме по-големи от живота и единственият избор, който всъщност имаме е да приемем живота такъв, какъвто е. Да сме осъзнати пред истината, че само ние можем да се адаптираме към него и той няма да се нагоди към нас. Бягството от себе си, а по този начин и от самия живот, е само една илюзия за избор. Това, че страхът е неприятен за преживяване не го прави нещо лошо. Той цели да ни съхрани и предпази, а неразбирането му води до парадоксалното превръщане на нашия пазител във враг. За да се разбираме с този пазител обаче е нужно да поемем отговорност и осъзнато да притежаваме страха си. Това ни помага да упражняваме здравословен контрол върху себе си и живота си, вместо да се ангажираме с невротичния свръхконтрол, при който се опитваме да контролираме това, което не зависи от нас за сметка на това, което зависи.

За да имаме стабилен вътрешен център е нужно да бъдем цялостни, а да сме цялостни означава да понасяме страданието по здрав начин, вместо да прилепваме към хубавото и приятното. Да сме цялостни означава да имаме смелост да погледнем страха си в очите, да виждаме и частите от себе си, които не харесваме. Едва ли има истинско щастие без приемане на негативното и нюансите му. В крайна сметка зрелостта не се отразява в някакъв висш неутралитет, а в това да припознаваме какво се събужда в нас, когато нещо отвън ни закача. Философията ни за живота е неизменно свързана с терапевтичния процес и трансформацията, през която преминаваме. Аз вярвам, че промяната често изважда наяве части от нас, които всъщност винаги са съществували, но са били потиснати и изтласкани. Друг път се учим и усвояваме нови за нас неща, защото старите вече не ни служат. Лично аз не харесвам на израза "стана нов човек", защото именно там от където тръгваме води до мястото, на което сме сега. Миналото и опита, който носи не могат да бъдат заличени, а не е и нужно. Затова, за мен трансформацията не ни прави "нови хора", а отпушва запушеното, за да се прояви потенциалът и да станем такива, каквито можем да бъдем.

Когато тръгвах по пътя на психологията и терапията нагласата ми беше за дълъг списък с неща, които имам да отработвам. Сякаш да работиш по себе си е като да извършиш определено количество работа и тогава ще бъдеш добре. Не, че преди това съм се усещала изцяло зле, но просто винаги чувствах, че нещо не достига. И докато "отмятах" точките от списъка с тази си нагласа, все пак знаех, че личностното израстване е процес, който трае цял живот. В този смисъл, колкото и да отмятаме точки от списъци, остава простичкият факт, че сме хора. Определени травми и характерови черти са по-дълбоки от други и следователно, изискват повече време и ресурс за справяне. Многото срещи с тези травми не са гаранция, че тези травми ще изчезнат и никога повече няма да се събудят. Целта е по-скоро да ги осъзнаваме, когато се събуждат вместо да реагираме първично и твърде емоционално. След по-дълбока преработка се оказва, че тези травми продължават да се събуждат, но ги преживяваме различно, защото сме придобили ресурс от собствените си преживявания.

С времето все повече се убедих, че смисълът на личностното израстване е да приемаме себе си повече. Да си позволяваме да бъдем. А, може би това е и смисълът на живота. Оказва се, че колкото повече приемаме себе си, толкова по-щастливо живеем. Не е нужно да бъдем перфектни, а не е и реалистично. Ако приемаме собствените си несъвършенства, приемаме и външните такива и това ни прави толкова свободни. Да приемаме истински нещата такива, каквито са и да приемаме себе си, когато не успяваме да приемем вътрешните и външните несъвършенства. И цялото това приемане се учи. Учи ни самият Живот.



Проблясъци в Сенките

Там, където тъмнината и светлината се преплитат в цялост.