"Персоната е това, което човек не е, но той и останалите си мислят, че е."



Думата “персона” произхожда от театралната маска, която актьорите носят, за да се превъплъщават в ролите си. Според Карл Юнг персоната е това, което стои между егото и социума. Егото е в центъра на съзнанието, като благодарение на него преживяваме идентичността си, а персоната е социалната маска, която слагаме. Всички ние слагаме различни маски в конкретния контекст, за да отговорим на изискванията на обществото, а тези маски играят важна роля за оформянето на социалните ни роли и взаимоотношенията ни с хората. Можем да използваме персоната, за да прикрием уязвимостта си или други части от себе си, които не искаме да показваме пред света. Същевременно, тя има и своята “тъмна страна”, защото чрез нея скриваме истинската си природа. Когато не искаме да покажем истината за себе си, ние се държим като такива, каквито не сме. Персоната винаги съдържа и елемент на преструвка, а Юнг казва, че тя е “като витрина на магазин, на която излагаме най-добрите си стоки”.

Юнг идентифицира два стадия на персоната, първият от които е идентификацията. Проявлението на персоната е приемливо дотолкова, доколкото човек знае, че той не е това, което изглежда. Персоната обаче става проблематична, когато сме неосъзнати за съществуването й и стигаме до свръхидентификация с нея. При това положение достигаме до втория стадий на персоната, този на дезинтеграция, при който умишлено или неумишлено персоната бива раздробена, което провокира усещане за хаос и загуба на ориентация.

В процеса на дезинтеграция човек може да избере между три различни подхода:

• Негативно възстановяване, при което човек се преструва, че все още е такъв, какъвто е бил преди повратното преживяване, за да се опита да се адаптира към установеното положение.

• Отсъствие, при което човек живее без персоната и не може да общува със света.

• Възстановяване, при което човек изгражда нова персона, която е съзнателна и не скрива истинския Аз.

Оптималният избор, ако сме несъзнателни за персоната или стигаме до свръхидентификация с нея, е възстановяването. Негативното възстановяване скрива истинския Аз, а отсъствието на персоната не само вероятно е невъзможно, но е и нежелателно, защото човек трябва едновременно да се адаптира към външния и вътрешния си свят. 

Персоната започва да се формира в ранното детство, поради нужда да се нагодим към желанията и очакванията на родителите, връстниците и учителите. Децата бързо се научават, че конкретни отношения и поведения са приемливи и за тях ще получат одобрение, докато други са неприемливи и може да доведат до наказания и отхвърляне. По този начин, приемливите характеристики стават част от персоната, а неприемливите биват скрити и потискани. Така, ако например, себеотстояването е било определено като грубо или социално неприемливо, човек може да стане пасивен или твърде угоден на другите, защото не обича да се конфронтира, което от своя страна ще повлияе на връзките му с околните. Неприемливите аспекти постепенно стават част от сянката, която е събирателен образ на негативните части от личността. 

Според Юнг преодоляването на сянката е процес, който трае цял живот и е част от нашето личностно израстване. Макар и предимно асоциирана с негативни характеристики, сянката всъщност носи и положителни качества. Тя се превръща в наш враг, ако бива игнорирана или неразбрана.

Прекалената идентификация с персоната е проблематична, защото показва, че нашата индивидуалност е всъщност фиктивна. В редки случаи, ако егото е напълно идентично с персоната, то индивидуалността е напълно потисната, т.е. налице е максимална адаптация към обществото и минимална адаптация към собствената индивидуалност, като това възпрепятства психологическото развитие. 

Персоната ни спъва по пътя на индивидуацията, която е и най-важната задача в живота ни според Юнг. Процесът по индивидуация ни приближава до истинския Аз чрез осъзнаване на несъзнаваните съдържания. Юнг твърди, че индивидуация не може да бъде постигната само чрез съзнателно намерение, а е необходимо несъзнаваните съдържания да се изследват през сънищата, въображението и рефлексия.

Аз-ът е цялостната личност, която надминава егото. Целта на Аз-ът е да постигне цялост, а индивидуацията е смисълът на съществуването. Персоната затруднява процеса по индивидуация, защото тя не е възможна докато човек играе роля. Убежденията, които човек е придобил за себе си са най-трудно доловимата форма на персоната и най-голямата пречка за истинската индивидуация. Юнг казва, че “човек може да се съгласи на практически всичко и пак да продължи да поддържа идеята, че е такъв или онакъв, което винаги се представя като финален агрумент, който би трябвало да се брои за плюс. Същевременно това влияе в посока обратна на истинската индивидуация.” 

Според Юнг, ако човек не е здраво закотвен в реалността и попадне под въздействието на първичните образи (архетипите), може да загуби ума си, Целта на индивидуацията не е нищо повече от това Аз-ът да се освободи от една страна, от фалшивата опаковка на персоната, а от друга, от сугестивната сила на архетипите.

Архетипите са колективно вродени модели или символични образи, които произлизат от колективното несъзнавано. Аз-ът се разделя на съзнавано и несъзнавано, а несъзнаваното се дели на личното несъзнавано (съдържания, които са лично придобити и са били забравени или потиснати) и колективното несъзнавано (съдържания, които са придобити, т.е. архетипите). 

Освен, че персоната медиира връзката между егото и социума, която се отнася до съзнаваното, тя отчасти формира и колективното несъзнавано и понякога бива наричана социален архетип или архетип на съответствие (конформизъм). Юнг твърди, че само защото персоната повече или по-малко репрезентира произволен сегмент от колективната психика, можем да направим грешката да я отнесем като нещо изцяло индивидуално. Тя е само маска на колективната психика, която се преструва на индивидуалност и кара човек и околните да смятат, че той е индивид, докато той всъщност играе роля, през която колективната психика се проявява. Когато анализираме персоната и свалим маската виждаме, че това което е изглеждало като индивидуалност, всъщност е колективно. т.е. персоната е маска върху колективното несъзнавано. 

Ние всички имаме имена, стремим се да се сдобием с титли и изпълняваме различни функции. Докато всичко това е реално, то е само вторична реалност във връзка с индивидуалността на човек, която е от съществено значение. Персоната е компромис между индивида и социума и това какъв трябва да бъде той, което не трябва да се подценява или обезценява. Развитието на индивидуалността обаче не може да се осъществи само чрез социалните връзки, защото изисква връзка с колективното несъзнавано. 

Истинската индивидуалност идва на преден план и се сблъсква със съзнателния ум докато несъзнаваното води към индиэвидуация. Изследвайки несъзнаваното, можем да асимилираме архетипите, които влияят на съзнателния ни живот като автономни личности в колективното несъзнавано. Човешката психика е едновременно индивидуална и колективна, следователно, балансът между тези две противоречащи си части е това, което ни дава психическо равновесие.