Човекът е комплексно създание, изградено от комбинация от гените и средата, придобити мисловни модели и заучени поведения в ранна детска възраст, темперамент и пр. Въпросните мисловни модели до голяма степен стъпват върху базовите убеждения на индивида. Тези базисни вярвания са доста по-дълбоки и се явяват ядро под покривка от мисловните схеми на ниво когниция. Разбира се, личните преживявания на човека и неговата интерпетация на случващото се опеделят убежденията, които той ще възприеме. Те могат да бъдат най-различни, позитивни или негативни, свързани със това как човекът се чувства в самата си същност. Тези убеждения и преживявания в ранното детство до голяма степен определят характеровата структура в нейния (не)здрав вид. Негативните базови вярвания са тясно свързани с преживените травми, от които произтичат и основните дълбоки страхове. Макар и различни, тези базисни убеждения произхождат най-общо от пет основни травми, а именно отхвърляне, изоставяне, унижение, предателство и несправедливост. Тук е важно личното субективно въприятие на индивида, което определя как той окачествява преживяното. Например, човекът е бил отхвърлен от другата страна във взаимоотношението, но се е почувствал изоставен или обатното. Възможно е да е бил изоставен, но да е възприел това изоставяне като предателство и т.н. Всяка от тези травми възниква в определен период от развитието, като по-надолу описвам онтогенезата (ontos – възраст и genesis – развитие) на всяка една от тях. Важно е да се отбележи, че в настоящия текст за по-просто разглеждам характеровите ядра еднопластово. По принцип, хората често може да имат по-сложна характерова комбинация. Също така, не бива да затваряме индивида напълно в рамката на характера, а да я използваме като пътеводна светлина в неговата комплексност, базирана на взаимодействието на различни фактори. Тъй като зараждането и развитието на храктеровата структура започва в ранното детсво, тя неминуемо ще има отражение в по-нататъшния живот на човека, макар той да е вече в зряла възраст. Всъщност, при събуждането на непреработени травми често наблюдаваме изплуване на чувства и проява на реакции от позицията на детето, преживяло травмата, защото то продължава да живее във вече порасналия възрастен. Зад тези травми, както вече споменах, стоят и дълбоките ни страхове свързани с тях. Това е една дисфункционална динамика, защото започваме да живеем в посока избягване на страха (дори и да не сме осъзнали този наш страх изобщо). Това ни сковава, страхът често се потвърждава на принципа на самоизпълняващото се пророчество, което води до ретравмирне и увеличаването му с течение на времето. От този порочен кръг може да се излезе, ако травмите и страховете се припознаят и преработят. Тогава сме способни да разгърнем потенциала си, отпускайки се в смирено приемане на себе си и живота такъв какъвто е. Вече можем да се доверим на самия живот, знаейки че всяко преживяване е отражение на вътрешния ни свят и има как да ни развие и обогати. В този ред на мисли, всеки характер има свои собствени опитности, които да придобие чрез прегръщането на душевните си рани. Онтогенитично първата фаза е шизоидната, още наричана нарцистична. Тя трае от периода в утробата до първите месеци след настъпване на раждането. Както знаем, приемът на наркотични вещества и алкохол от майката по време на бременността може да доведе до физически увреждания на плода, както и забавено развитие. Също така обаче, науката вече си служи с методи, които позволяват предоставянето на сведения, че психологическите преживявания на майката имат пряко отражение върху плода. През тази фаза се формира шизоидният характер, чиято базисна травма е отхвърлянето. Тя може да бъде преживяна при нежелано дете, обмислян или неусппешен аборт, ако майката се е чувствала отхвърлена от бащата на детето или неговите родители и т.н. Като цяло, преживяванията на майката и отношенията й с бащата са от изключително значение за психологическото развитие през този период. Претърпяването на травми в тази фаза води до зараждането на убеждения за собствена дефектност, злоупотреба, че животът е труден и непоносим и самият той ни отхвърля и не ни желае. Шизоидният характер води до склонност на човека да бяга в опит да се защити. Този тип хора често се опитват да избягат като се оттеглят от дадена ситуация или взаимоотношения, които провокират чувства на отхвърляне. Обикновено изглеждат отдалечени, недоверчиви и затворени в себе си, дори странни. Шизоидният характер е интровертен, откъснат от емоциите си, а любовта е възприета по-скоро като застрашителна, тъй като той дълбоко вярва, че не я заслужава. Отношението при секса е Аз-Аз, поради неспособност за свързване Аз-Ти, а мастурбацията е изключително честа. Стилът на привързаност тук е избягващ, а в краен случай – дезорганизиран. Друг метод на бягство при шизоидната характерова структура е бягство във фантазията. Склонността към фантазиране е присъща на хората, независимо от характера. Тук обаче става въпрос за една много богата и дълбока фактазия, в която човекът често се отдалечава, сякаш гледайки реалността от наблюдателница. Възможно е дори да изгради един изцяло паралелен живот във фантазния си свят, в който липсват масираните негативни вярвания и там преживяването не е така жестоко и непоносимо. Този живот в главата помага на шизоидния индивид да остане откъснат от емоциите си и усещанията в тялото. Злоупотребата с алкохол и наркотични вещества също може да помогне при отделянето от болезнената вътрепсихична действителност. Несъзнавано отричане на базовите травми и страхове се явява един от защитните механизми на шизоидния характер. Пряко свързан с това е и механизмът на идеализация/девалюация, където човекът прескача от идеализиране на вътрешния си свят и девалюация на външния ужасен такъв, последвано от девалюация на себе си в неспособността да се впише в света на другите поради собствената си дефектност. Този тип хора често изпитват дълбоко чувство на неразбраност, а околните действително може да ги възприемат за особени и чудновати. Шизоидният характер има и своите външни белези като преобладаващо черно или тъмно облекло, странна походка, тих глас, изцъклен поглед, в чийто специфичен блясък се чете страх или вътрешно напрежение. В очите е и основният блокаж при шизоида. Тялото обикновено е доста слабо (понякога изгърбено навътре), защото издава травмата от отхвърляне, при която човек не иска да бие на очи, а по-скоро да изчезне. Хипноза и медитация са подходящи методи за преработка до здрав вид на първата характерова структура. Целта е човекът да се свърже с емоциите през отелесяване на базисните страхове и да преодолее своята разединеност. Психотелесната работа е ключова, тъй като човекът няма съзнателни спомени от толкова ранна възраст. Тялото съдържа всички несъзнавани наличности и затова най-ефективната трансформация се случва именно през него. Така малко по малко, на място на бягството застава връзка с базовите вярвания и тяхното прегръщане, вместо отричането им. Когато чрез преработка страхът се стопи, човекът вече е способен да придобие една здрава връзка с реалността. През планиране е възможно да се утвърди дълбоко свързване с автентичната идентичност и параноидната ядка да се превърне в дълбок ресурс. В здрав вид шизоидният характер се превръща в стратег, способен да гледа от високо, обхващайки цялата картина с внимание към всеки детайл. Когато пренесе навън богатото въображение от вътрешния си фантазен свят, шизоидният човек често може да се превърне в гениален автор, а стратегическият интелект да послужи чудесно в областта на науката. Преработката, довеждаща до извисената визия на мъдростта вдига шизоидният характер до по-високо онтогенетично ниво на оралност, където любовта вече не е заплаха и може да бъде почувствана. Втората фаза, наричана орална или сензорна, протича от раждането до първата една годинка. Тук основна е връзката между майката и бебето и в частност, самия сензорен допир, който бебето получава от майката. Недостатъчната сензорика (или пълната й липса) нанася на новопоявилото се в света дете травмата от изоставяне. Базовите вярвания при оралния характер са свързани с липса на любов, непринадлежност и самота. Прекалената грижа също може да формира орална характерова структура, тъй като иззема личността и развива усещането за ниска себестойност и неспособност на детето да се справя само. Нарушената автономност изгражда един инфантилен, недовършен Аз, зависим от големия, важен друг. Той е преживяван недиференцирано от Аз-а и често бива идеализиран на базата на собствените липси. За разлика от шизоидния характер, оралният търси свързване с другите, но в нездравия си вид не е способен да се довери и да обича истински. Тук обикновено се наблюдават амбивалентна привързаност и амбиверсия. Оралният човек изпитва трудност както с поставянето на свои собствени граници, така и със зачитането на чуждите. От една страна, страхът от изоставяне резултира в неспособност да се себезаяви, защото може да не бъде приет. От друга, страхът от самота често води до манипулация през грижа, която отнема свободния избор на другия. Също така, оралността нерядко провокира т.нар. болна емпатия. Чрез ролята на спасител, заобикаляйки дисфункционалните си вътрешни наличности, такъв човек несъзнавано се опитва да се предпази като покаже на другия, че му е необходим. Сексуалността е слаба и главно инструментална, за да бъде спечелен Ти-обекта. Оралният индивид предпочита другия да направи първата крачка към него, за да не бъде отхвърлен/неприет. Хората от този характер имат склонност към лесна влюбчивост и често прескачат от връзка във връзка, като дори понякога следващият Ти-обект е подсигурен още преди раздялата с настоящия. Също така, оралността в зряла възраст провокира ревност, присъща на малките деца поради недиференцирания Аз. Човек с такава характерова структура има нужда другата страна постоянно да доказва любовта си. Както вече споменах, подобни взаимоотношения се явяват зависимост, при която няма реално доверие. Основните блокажи при оралния характер са в челюстта, зъбите и врата, защото човекът не е способен да се довери и следователно, да се отпусне истински. Стягането в устата репрезентира контрола, упражняван чрез интелектуализация. Това ментално предъвкване е типичен защитен механизъм при оралността. Тук също наблюдаваме отричане на базисните убеждения и страхове. Както вече беше споменато по-горе, такъв характер често идеализира. При наличието на идеализация обаче неминуемо следва девалюация, тъй като това са двете крайности на един и същи спектър. По тази причина, често хората с орален характер са склонни в един момент да решат, че Ти-обектът се е променил и вече не е същият. Това, което всъщност се случва, е падане на идеализацията, позволяващо да се види, че другият не е перфектен. Оралният човек не може да приеме другия в неговата цялост, понеже не може да приеме самия себе си. Докато идеализира другия, той девалюира себе си, а когато види чуждите недостатъци настъпва девалюация на Ти-обекта и разочарование. Хипохондрията е често срещана при този характер. Тя също се появява, за да защити човека като му помогне да избегне базисните вярвания и страхове чрез фокуса върху физическото здраве. За човек с орална характерова структура постоянното занимание с болести всъщност е по-лесно, отколкото погледа навътре към безлюбната бездна, в която е затворена същността. От една страна, в оралността присъства страх, че нещо лошо ще се случи. Затова и нерядко такива хора преживяват паник атаки, които всъщност са регрес до детския плач. От друга страна, здравната тревожност носи на оралния вторични ползи, получавани от другите. Хората с такъв характер полагат манипулативна грижа за околните, но и обичат друг да се грижи за тях. В случая хипохондрията се явява търсене на грижа от близките през несъзнавана манипулация. Гореспоменатото е следствие от зависимостта при нездравата оралност. Тази характерова структура също подтиква хората към злоупотрба с вещества, приемани основно през устата. Бутилката с алкохол, цигарата, храната и т.н. често могат да се превърнат в биберон за порасналото орално бебе. Зависимостта типична за хората с този характер се проявява и във външния им вид. Тялото обикновено е слабо с лека прегърбеност, символизираща трудността на оралния да стои изправен без да се облегне на някого. В този ред на мисли, когато е прав той често обича да се подпира на стената или нещо друго наоколо. Очите са големи и чертите на самото лице напомнят изражението на малко дете (т. нар. baby face). Гласът също звучи някак детски и всъщност се чува доста често, тъй като човекът с орален характер типично говори много. За да може оралният да стане автономен възрастен е нужно да трансформира огромната вътрешна празнина в стабилен център. Психотелесната работа е воедеща при преработката на оралните травми, отново заради липсата на съзнателни спомени от този етап. В преработен вариант оралният характер се превръща в емпат. Тогава от зависим става любящ и способен да обича другите истински, тъй като вече разпознава своята себестойност. Наличието на стабилно Аз-ово ядро води до способност на човека да се отпуска, защото се доверява на себе си и на самия живот. На мястото на нездравата зависимост застава истинско свързване с другите и любовта. Емпатът има вътрешен ресурс, с който вече да задоволи емоционалния си глад. Преработката позволява на личността да се оцелости и да прегърне страха от самота. Болната емпатия се превръща в здрава такава и човекът се научава да поставя граници, както и да уважава чуждите. Придобил стабилност, оралният характер може да се вдигне до психопатен. След сензорната фаза, между една и три-годишна възраст, настъпва фазата на Аз-а, още наричана анална. В този период детето се учи да утвърждава границите си като тества тези, които родителите му поставят. Основната травма в този етап на развитието е унижение, предизвикана от нараняване от свръхважния друг. Тогава детето се научава да търси одобрение, което формира садо-мазо характер. Когато изпитаното унижение е по-силно и събуди чувства на отхвърляне, често резултатът е нагаждане и автоагресия, както и пасивна агресия към Ти-обекта. Този характер е амбивертен, а сексуалността е най-изявена от всички характерови структури (често именно, защото човекът е готов на всичко, за да угоди на другия). Тук се заражда убеждението „Нямам право да бъда себе си“, а самооценката започва да зависи от мнението на околните, определяни като по-важни от Аз-а. Това себепотискане в опит да не бъде причинен дискомфорт на другиго (мазохизъм), може да бъде последвано от неконтролируеми избухвания (acting out), понякога стигащи до садизъм. След това човекът започва да изпитва чувство на вина и се връща към нагаждането, продължавайки да се върти в този порочен кръг. Всъщност, дори да получи признанието на другите, садо-мазохистът никога не се чувства удовлетворен. Първо, защото се потиска и собствените емоции, мисли и чувства не са възприемани като важни, а на едно по-дълбоко ниво, дори мрази себе си. Второ, полученото одобрение се касае до една смачкана версия на Аз-а и затвърждава убеждението, че останалите не харесват автентичната същност, защото тя не струва. Докато оралният характер изпитва трудност със себезаявяването от страх да не бъде изоставен, при садо-мазото липсата на граници произтича от страха от унижение и комплекса за малоценност. Хората със садо-мазохистична характерова структура често се съгласяват с неща, с които всъщност не са съгласни. В ранна детска възраст е била поставена една несъзнавана забрана за щастие. Освен това обаче, садо-мазохистите не могат да заявят и собствените си потребности, а по-скоро очакват, че другите трябва да прочетат мислите им и да се досетят от какво имат нужда. По-често това не се случва и човекът изпитва чувство на неразбраност, резултиращо в пасивна и автоагресия. За садо-мазо характера да заяви нуждите си означава да бъде егоист, а за него егоизъм е мръсна дума. Той смята, че така причинява дискомфорт и тъй като не си дава това право, предпочита да се подчини на Ти-обекта. Чувства се добър, само ако е одобрен от околните, затова и често прави болни саможертви. Метафорично садо-мазо характерът е мулето, което цял живот носи на гръб докато краката му вече не издържат. Затова и тялото на такъв човек обичайно е доста плътно или дори, с наднормено тегло, а основният блокаж е в плешките и таза. Непрестанното нагаждане за собствена сметка не е никак лесно и нерядко може да докара садо-мазохиста до клинична депресия. Освен това, често наблюдаваме и актуална соматизация, дори онкологични заболявания. Тези състояния всъщност се явяват защитни механизми, които да дадат почивка от изтощителния мазохизъм. Не е изключено този типаж да потърси утеха в злоупотребата с вещества, която също му служи да потиска емоциите си. Що се касае до садизма, такъв човек е склонен да рационализира проявата му, независимо дали е във формата на пасивна или открита агресия. Тук се прокрадва убеждението, че Ти-обектът е виновен за нагаждането на Аз-а, следователно индиректно му дава правото за проява на агресия. Такава рационализация е всъщност неосъзнато оправдание за собствената незрялост. Освен това, отново подчертава ролята на жертва, добре позната на садо-мазо характера, която сама по себе си прехвърля личната отговорност в ръцете на околните. В преработен вариант садо-мазохистичният човек се превръща в алтруист. Необходимо е да се работи в посока социално утвърждение. Това напрактика значи да се научи да поставя личните си граници през здравословния егоизъм. Тогава е способен и наистина да дава на останалите безкористно, без да прави болни саможертви. Освен това, забраната за щастие е отпаднала, защото алтруистът си е позволил да бъде себе си - заобичал се е. Самооценката се базира на вътрешното усещане за сигурност, а не на чуждото одобрение и тук вече имаме наличието на една здрава агресия. Преживелищната работа е изключително важна за преработката на садо-мазото до здрав вариант. Нужно е човекът да се поставя в ситуации, които вадят базисните страхове, а той от своя страна, да ги прегръща. Така, предизвиквайки се, човекът си дава правото да почувства удовлетворението от себезаявяването, което го научава да уважава себе си. През периода между три и шест-годишна възраст развитието преминава към т.нар. нарцистично-фалична фаза. Основната травма в този етап е предателство, а характерът който се формира е психопатен. Тук бих искала да отбележа, че това е просто характер, а не патология. Има два главни типа етиология, която залага подобна характерова структура. Причината може да произхожда от прекалено глезене на детето, непоставяне на граници, всепозволяване и липса на дисциплина. Също така, психопатен характер се развива при Едипова-Електрина връзка с родителя от противоположния пол. Тук се наблюдава съблазняване от родителя към детето, като коалиция между баща и дъщеря срещу майката или малкото-голямо момче на мама, което измества бащата. Впоследствие детето се научава също да съблазнява родителя и този модел се пренася в цялостния му начин на общуване с околните. Психопатният характер е екстравертен. Той обича да води, но не и да бъде воден. В нездрав вид това се проявява на две нива. На по-грубо, човекът е властен и се налага на другите чрез агресия. На по-фино ниво, воденето се случва по-прикрито чрез съблазняване и повърхностен чар, зад чийто блясък всъщност също стои агресия. Такъв човек притежава вярвания за величие, специалност, превъзходство и големи способности, които невинаги обаче задължително отговарят на реалността. Тук се прокрадва и убеждението, че другите са му длъжни по презумпция. Хората с такава характерова структура нарушават границите и не зачитат правилата, които според тях важат само за „обикновения“ човек. Психопатният характер би се съгласил да следва правило, само ако няма друг избор или това ще му помогне да води. Също така, лъжите не причиняват особено неудобство на съвестта, защото на такъв са позволени неща, непозволени на другите. Психопатният човек понякога също влиза в садо-мазото, но не за да избегне унижение. Той привидно дава вид, че се подчинява, но само за да може да води след това. Сексуалността е силна и част от съблазняването. Хората с такъв характер обикновено изглеждат много самоуверени и с голямо самочувствие, сякаш не се интересуват от мнението на околните. Зад тази външна обвивка обаче стоят дълбоки страхове, а Аз-ът е преживяван като слаб и безсилен, ужасен от мисълта да се довери и остави в ръцете на другия. Затова и функционира през свръхконтрол, за да потисне страха. Съблазняването и доминацията му помагат да се защити като се чувства силен, поставяйки себе си над другите. В този смисъл, макар и те да са виждани като по-нисши, всъщност играят важна роля в потвърждението на собственото величие, затова мнението им никак не е без значение. Гореспоменатият свръхконтрол цели власт чрез манипулация. Психопатният характер е добър в това, тъй като умее с лекота да се синхронизира с околните. Това също е защитен механизъм – синхрон и водене, при които човекът дава, за да получи. Обикновено това са хората, най-склонни да идеализират другия отначало. Властовата невроза при тази характерова структура нерядко води до тревожност и натрапливости. Основният блокаж е в корема и слънчевия сплит. За разлика от шизоида, който се опитва да се скрие, психопатният характер обича да привлича вниманието към себе си. Тялото му често е в позиция, която му позволява да заема много място и обикновено има силен глас. Нерядко такъв човек има видимо широки рамене, а при представителите на женския пол също е възможно ханшът да е силно изразен. Това са основните начини, чрез които тялото изразява травмата от предателство. Преработката до здрав вид се случва през движение към истина и смисъл. Тогава психопатният характер се превръща в лидер. Обгрижването на травмата от предателство позволява дълбоко доверие, което замества компенсаторната нужда от контрол и доминация. Прегръщането на страха от слабост и безсилие претворява повърхностния чар в истинска харизма, а околните просто са привлечени от магнетизма на лидера. Тук вече имаме здрава агресия и способност за зачитане на границите, защото с преодоляването на страха отпада илюзията за величие. Такъв човек, вече наистина уверен в себе си и способностите си, може да се смири и не се плаши от уязвимостта си. Всъщност, лидерът осъзнава, че силата му произтича именно от приемането на слабостта. Затова става възможно и здравословното водене, защото преди всичко той се е доверил на самия себе си. Между 7-8-годишна възраст настъпва и последната фаза от детското развитие. Тогава се формира ригидният характер, още наричан скован или натраплив. Главната травма през този период е несправедливост. Тук удоволствието не е на почит, а подобен човек живее според редица правила и следва много строго интернализирания си морал. За разлика от психопатния характер, скованият никога не би си позволил да наруши установените граници, а ако все пак това се случи, следва самонаказание. Такива хора упражняват постоянен контрол върху себе си в опит да бъдат перфектни. Ригидният индивид има огромен страх от допускане на грешка, което обикновено го прави свръхбдителен и нерешителен. При натрапливия характер също има несъзнавана забрана за щастие, както при садистично-мазохистичния. Разликата е в мотивацията зад този модел – тук не се търси чуждото одобрение, а предотвратяване на провала на всяка цена. Това е човекът каторжник, живеещ според едно голямо „ТРЯБВА“. Той е изключително добър в това да потиска себе си, импулсите и емоциите си, включително агресията и гнева. Липсва каквато и да било гъвкавост и спонтанност и обичайно е голям инат, тъй като не може да измени на убежденията си. Този характер е екстравертен, а сексуалността е силна, главно заради постоянното сдържане. Когато моралът му позволява да я прояви, скованият отново не е способен да се отпусне и наслади, защото дори тогава следва правилата. Изискванията, които има към себе си и към другите са изключително високи. Такъв човек няма против да води останалите, но също и да бъде воден. Когато влиза в ролята на водач, го прави отново защото така трябва и условията го изискват. Ригидният е перфекционист и максималист, а не рядко изповядва фанатизъм, било то в религиозен или друг аспект. Сковаността дава много добра основа за спазване на строги хранителни и тренировъчни режими. Ако случайно наруши диетата си, такъв човек ще компенсира чрез глад и още по-усилени тренировки, за да потуши чувството на вина в следствие на отклонението. Амбивалентният свръхконтрол е един от защитните механизми на тази характерова структура. Подобни хора наричат себе си реалисти, но всъщност много често са по-скоро песимисти. Негативизмът им напрактика също се явява защита, защото се опитват да предвидят лошото и по този начин да се предпазят. Не е рядкост натрапливият характер да доведе и до ОКР. Основният блокаж при ригидността е в гърдите. Външното проявление на травмата от несправедливост си личи в изпънатото като струна тяло и скованата походка. Такъв човек е слаб (разбира се, в нормата) с идеална стойка и спретнато облекло. Когато седи, не се интересува толкова от удобството си, колкото от изправените гръб и рамене. Начинът на изразяване е правилен, с отсъствие на диалект или морално неприемливи думи. В преработен вариант ригидният човек се превръща във воин. Необходимо е препланиране, което да го свърже отново с реалността. Самодисциплината вече не е мотивирана от страха от провал и несправедливост, а произхожда от стабилното вътрешно ядро. Освен непоклатимата воля, воинът притежава едно ключово качество – гъвкавост. Контролът и постоянното себепотискане биват заместени от дълбоко доверие и спонтанност. Освен, че може да се мобилизира, когато се налага, воинът вече е способен и да се отпуска. Той има качествата да бъде точен, но евентуалното допускане на грешка не причинява тревожност и чувство на вина. Здравият ригиден характер спира да се самонаказва, когато се научи на приемане. Както споменах в началото, често в живота хората може да имат нееднородно характерово ядро. Преживяването на повече от една основна травма, интензитета на последващите емоции, както и личното възприятие и интерпетация изграждат изключително комплексен вътрешен душевен свят и най-разлини характерови комбинации. Двама души може да преживеят едно и също нещо, но да изпитат съвсем различни чувства, например единият да се почувства отхвърлен, а другият да изпита несправедливост. Също така, понякога може да назоваваме страха по един начин, но да се окаже че отдолу стои нещо друго. Ако на повърхността си мислим, че ни е страх от унижение, на по-дълбоко ниво може да излезе страх от слабост и уязвимост. В нездрав вид всеки характер изпитва трудност да се довери и затова компенсира чрез дисфункционален контрол. Той е такъв, защото бива налаган върху обстоятелства и обекти извън това, което наистина зависи от нас, води до себепотискане и е мотивиран от базисните страхове. Контролът на всяка характерова структура обаче е различен, като например психопатният човек контролира другите, за да се предпази от предателство, а шизоидният чрез бягството да избегне отхвърляне. Когато се научим на приемане сме способни да се доверим, защото имаме сигурна база, подобно на дете със сигурна привързаност към родителя. Тогава черпим ползотворен ресурс от болката и се връщаме в стабилния си център, както детето се връща при майка си, за да се почувства в безопасност. Също така, в гореизложеното разделям всеки характер на изцяло здрав или нездрав, но разглеждането на темата през крайностите е за улеснение. Всъщност, става въпрос за спектър и хората обикновено не попадат само в единия или другия край. Строго индивидуално е кой какво има да преработва и не бива да се мисли, че всеки, стъпил в терапевтичния кабинет е само и единствено съвкупност от травми за преодоляване. Нито пък, някога ще бъдем изцяло трансформирани в здравината, просто защото сме хора и природата ни не е съвършена. Израстването и ученето са неотлъчна част от човешкия живот, затова истината, мъдростта и смисъла са основните ценности към които се стреми естествената психотерапия, за да бъде любовта, вместо страха, нашия водач.