Може би по-голямата част от хората са чували за небезизвестния експеримент с маймунките, проведен от Хари Харлоу. Той установява, че малките маймунки имат биологична нужда от топлината и комфорта на майката. Харлоу поставя две „майки“, предназначени да задоволят различни нужди. Едната представлява метална конструкция, към която е прикрепена храна, а другата е обвита в мека тъкан, предоставяща комфорт. От експеримента става ясно, че маймунките прекарват цялото време при меката и топла „майка“, а при другата отиват само, когато са гладни.



Джон Боулби се позовава на експеримента на Харлоу, когато представя теорията си за привързаността (attachment theory). Според него новородените деца са биологично устроени да се привързват, което служи като механизъм за оцеляване, а емоционалното и социалното развитие са силно повлияни от връзката с майката или този, който полага основните грижи за детето. Формирането на връзки е централно за човешката природа и отдавна е установено, че имаме фундаментална нужда да принадлежим. Тази нужда е един от основните мотиватори на поведението ни. От еволюционна гледна точка принадлежността е имала и адаптивна стойност, защото в миналото изключването от племето е било равно на смърт. Основната идея на теорията за привързаността е, че връзката с майката в ранното детство има огромно значение за бъдещите интимни и социални връзки в по-нататъшния живот на човек, включително и в зряла възраст. Тази ранна връзка създава вътрешна представа и модел за това как се изграждат връзките като цяло и как ще бъдат интерпретирани взаимоотношенията. Как родителите се отнасят към нуждите на детето, както и степента и начинът на покриването им силно повлияват на възприятието и поведението на детето в близките му взаимоотношения. Децата разчитат на родителите да осигуряват грижа, комфорт и подкрепа в емоционално топла среда. Когато родителите са готови да откликнат на емоционалните и физически нужди на детето, дори то да не успява ясно да ги изрази, се формира сигурна привързаност. Ако родителите не успяват да задоволят потребностите по една или друга причина, детето изгражда несигурна привързаност. Много от трудностите във връзките от различен характер биха могли да бъдат проследени до стила на привързаност. Теорията на Боулби идентифицира четири стила на привързаност: сигурен, тревожен, избягващ и дезорганизиран. Последните три стила на привързаност се категоризират като несигурни и са предпоставка за затруднения в създаването и поддържането на здравословни връзки. Сигурната привързаност се формира през първите 18 месеца след раждането, при условие че майката е била на разположение емоционално и физически. Това, разбира се, не означава че е била перфектна или безгрешна. Важните фактори тук са предвидимост и отзоваване в съответствие с начина, по който детето има нужда (например, предоставяне на близост или даване на свобода, когато детето иска да изследва средата). Това оправдава и доверието на детето, а по този начин то придобива самочувствие и усещане за себестойност, както и положителна представа за околните. В експеримента, озаглавен „Странна ситуация“ (strange situation experiment), Мери Ейнсуърт наблюдава как децата се държат по време на раздяла с майката и реакциите им при завръщането им. Когато майката е в стаята сигурно привързаните деца изследват с любопитство, а когато я напусне показват дистрес и изследват по-малко. Когато майката се завърне, тези деца отиват при нея с радост, за да потърсят комфорт. Получили комфорт, децата отново преминават към изследване на заобикалящата ги среда. Децата със сигурна привързаност могат спокойно да общуват с околните, но обикновено предпочитат компанията на майката. Те търсят комфорт и успокоение чрез зрителен контакт или плач, защото знаят че майката е надеждна. Тези деца имат добре развити социални умения и не се притесняват от присъствието на други деца. Могат да споделят (вкл. играчки) и показват емпатия, когато някой около тях не се чувства добре. Сигурната привързаност позволява на детето да се чувства уверено и независимо, както и да се адаптира добре към непознати ситуации. Необходими условия за формиране на сигурна привързаност са детето да се чувства в безопасност, да се чувства видяно и разбрано, комфортно, подкрепено и ценено. В зряла възраст сигурният стил на привързаност позволява на човек спокойно да заявява нуждите и да изразява емоциите си. Сигурно привързаните хора не се притесняват от това да зависят от партньорите си, както и партньорите им да разчитат на тях. Тук емоционалната близост не представлява заплаха, човек се чувства добре, когато е във връзка, но също не се страхува да остане сам. Сигурната привързаност се изразява и в положителна представа за себе си и околните, както и добра способност за идентифициране и регулиране на собствените емоции. По тази причина, хората със сигурна привързаност могат също да подпомагат партньорите си в тяхната емоционална регулация. Тревожният или още наричан, тревожно-амбивалентен, стил на привързаност се формира, когато през първите 18 месеца родителите са откликвали на нуждите на детето с непостоянство - понякога са били на разположение да задоволяват потребностите, а друг път са били отхвърлящи. Тази непредвидимост води до усещане за несигурност у детето, а също и обърканост за неяснотата на реакцията, която ще последва след изразяване на нуждата. Амбивалентната привързаност кара детето да изпитва недоверие към родителите и същевременно, да прилепва към тях понеже отчаяно търси близост и задоволяване на емоционалните потребности. Често родители, които откликват с непостоянство също имат тревожен стил на привързаност. По тази причина не е рядкост такива родители да са по-свързани със собствените си нужди, отколкото с тези на децата си, а вероятна причина за това е, че самите те не са получили необходимата емоционална близост като деца. Затова и понякога предоставят комфорт и подкрепа, а друг път са отхвърлящи и наказващи. В експериментът на Мери Ейнсуърт, тревожно привързаните деца ставали объркани и превъзбудени при напускането на майката, а когато тя се върнела избягвали зрителен контакт и едновременно с това прилепвали към нея. Те стояли близо до майката, но това не изглеждало да им носи успокоение. Самата амбивалентност предполага едновременно изпитване на силни позитивни и силни негативни чувства. Това означава да се чувстваме или държим противоречиво към някого или нещо. Децата с тревожен стил на привързаност често са несигурни, нерешителни и жертват нуждите си, за да се почувстват сигурни. Възможно е тревожно привързаните деца да стават стресирани или ядосани при евентуална раздяла с родителите. Обикновено амбивалентната привързаност води до негативно възприятие за себе си и положително за околните, а детето смята, че заслужава по-малко любов от другите хора. Тъй като са несигурни, децата с тревожно-амбивалентен стил на привързаност се притесняват да изследват света наоколо и трудно се адаптират, включително и в групи с други деца. В такива ситуации е възможно да търсят внимание от възрастните наоколо, за да се почувстват сигурни. Понякога амбивалентната привързаност води и до трудности с фокусиране на вниманието и следването на инструкции, което може и да бъде погрешно диагностицирано като ДВХА (дефицит на вниманието и хиперактивност). Тези затруднения произхождат от тревожността, която детето изпитва. Възможно е детето постоянно да задава въпроси или да се държи по начин, с който привлича и негативно внимание, за да се увери, че е забелязано. В зряла възраст тревожният стил на привързаност се изразява в готовност за пренебрегване на собствените нужди, за да се постигне усещане за сигурност и стабилност. Чуждите нужди и желания ще бъдат поставени на преден план от тревожно привързания възрастен, като за него близките връзки са от голямо значение. В опит за установяване на емоционална близост и потвърждение на себестойността си, хората с тревожна привързаност са склонни да се опитват да скъсяват дистанцията и да бъдат прилепчиви във връзките си. Тук се наблюдава трудност за разбиране на собствените емоции и регулацията им и дълбок страх от изоставяне. Човек е свръхбдителен по отношение на евентуални заплахи, грозящи близките връзки е склонен да направи всичко по силите си, за да не бъде изоставен. За да облекчат тревожността си, тревожно привързаните възрастни имат нужда от сигурност, внимание и грижа от партньорите си, а възприятието за липсата им ги кара да се вкопчат и търсят потвърждение, че са важни и обичани. Избягващият стил на привързаност се формира, когато на нуждите на детето не е било откликвано или откликът не се е случвал по начина, по който детето е имало нужда. Родителите не са били на разположение емоционално, избягвали са изрази на емоция и близост и са се отдръпвали, когато детето е инициирало такава. Възможно е също да са насърчавали детето да не показва емоции, както положителни, така и негативни. Вероятни причини за тези поведения на родителите са самите те да имат избягващ стил на привързаност, а също и затваряне в себе си поради претовареност от нуждите на детето. Тъй като децата имат дълбока вътрешна нужда от близост с родителите е възможно да спрат да търсят близост и да показват емоциите си, за да отговорят на липсата на емоционална топлота. По тази причина децата с избягваща привързаност се налага да управляват емоциите си, разчитайки на самоуспокояващи поведения и се научават да ги потискат, за да не си личи как се чувстват. Като не изразяват открито чувствата си и не плачат, то могат да задоволят поне нуждата да са физически близо до родителите. В „Странна ситуация“ Мери Ейнсуърт установява, че децата с избягващ стил на привързаност не показват особена емоция, когато майката си тръгне или се върне, а остават фокусирани върху средата. Когато майката се връща, детето я игнорира и избягва, а ако се опита да се приближи – бяга от нея и е раздразнено при евентуални опити да му се предложи комфорт. Децата с избягваща привързаност имат положителна представа за себе си и негативна за другите. Затова предпочитат да бъдат независими и самодостатъчни, особено в емоционален аспект. Те не искат да зависят от другите, както и другите да зависят от тях и не търсят подкрепа и валидация в социален план. В зряла възраст избягващата привързаност се изразява в нездравословна емоционална регулация като потискане на емоциите и затваряне в себе си, за да се постигне усещане за сигурност и да се избяга от уязвимостта. За избягващо привързания възрастен емоционалната близост изглежда като заплаха и той предпочита да я избягва. Когато е във връзка той може да обича човека до себе си, но да не го показва, защото се е научил че показването на емоции е нещо лошо. Ако има нужда от подкрепа, няма да го покаже и е по-вероятно да се оплаква и сърди вместо директно да заяви от какво има нужда. Ако връзката стане прекалено емоционално изискваща, избягващият човек може да я прекрати, за да се опита да се справи с чувствата си. Такъв възрастен не смята, че има нужда от връзка, за да се чувства пълноценно и предпочита да се фокусира върху неща, които може да контролира, като например кариерата си. Отличителният фактор за развитието на дезорганизиран, или тревожно-избягващ, стил на привързаност е изпитването на реален или възприет страх от родителите. В някои случаи, този страх е резултат от психически и/или физически тормоз. Възможно е също страха за сигурността да бъде заложен като детето стане свидетел на травмиращо събитие, което включва обектите на привързаност. Детето инстинктивно знае, че оцеляването му зависи от родителите и нуждата да бъде осигурена безопасност от тях е дълбоко заложена. Когато обаче това, което би трябвало да е източник на сигурност, се превърне в източник на страх е налице сериозен конфликт. Дезорганизираният стил на привързаност се счита за най-проблематичен измежду четирите стила. Когато родителите се държат противоречиво, непредвидимо и с непостоянство, това кара детето да се страхува за собствената си сигурност. Детето не знае какво да очаква, не знае кога ще бъдат задоволени нуждите му и дали това ще се случи изобщо. Тъй като детето не може да предвиди какво ще се случи, не може и да се адаприра добре към родителите. То разбира, че не може да разчита на тях да задоволяват емоционалните или физическите му нужди. Децата с дезорганизиран стил на привързаност често се държат противоречиво и липса консистентност в поведението им. Може да търсят близост вербално и едновременно от страх да се отдалечават физически. Децата с тревожно-избягваща привързаност имат негативна представа както за себе си, така и за другите. Те силно вярват, че околните ще ги наранят и отчаяно искат любов, докато същевременно, дълбоко се страхуват от нея. Изпитват значителна трудност да регулират емоциите си и може да имат крайни изблици на емоции. В експеримента „Странна ситуация“ някои от дезорганизираните деца се разстройвали, когато майката напусне стаята, но я игнорирали, когато се завърне. Други първоначално тръгвали към нея при връщането й в стаята, а след малко застивали на място или падали на земята. Въпреки, че се развива по много различен начин, дезоранизираният стил може да се разглежда като комбинация от характеристики на тревожния и избягващия стил на привързаност. Затова е възможно и хората с този стил на привързаност да проявяват характеристиките на едното измерение повече от тези на другото. Възрастните с тревожно-избягващ стил на привързаност имат голямо желание за емоционална близост, но едновременно изпитват ужасяващ страх от нея. Те могат да бъдат непостоянни и да се държат противоречиво, например, в един момент да споделят твърде много за себе си, а в друг – тотално да се отдръпнат. Характерно е поведение от типа „топло/студено“ и понеже не умеят да идентифицират и регулират емоциите, е възможно да бъдат импулсивни или да дисоциират в трудни ситуации. Дезорганизираните хора имат сериозни трудности с доверието. За тях партньора е едновременно обект на желание и източник на страх. Тъй като се страхуват, че ще бъдат жестоко наранени, често избягват силни емоционални връзки. Важно е да се отбележи, че не всеки човек попада изцяло в някоя от описаните категории. Някои хора може да проявяват различни характеристики, а също това да се влияе от обстоятелствата. Стиловете на привързаност се разглеждат под формата на спектър и хората може да се намират на различно място през различни етапи от живота си и на база личните преживявания. Освен това, стилът на привързаност е нещо, с което човек може да работи терапевтично и следователно, да се придвижи към сигурна привързаност, продиктувана от култивирането на стабилен вътрешен център.