Травмата е психологичен и емоционален отговор на събитие или серия от събития, които претоварват човек и по-конкретно, неговата способност за справяне. Травма може да резултира в следствие на единично преживяване или продължителен стрес, като обикновено оставя трайни последствия върху тялото, мозъка и поведението. Когато сме в ситуация, предизвикваща дистрес, мозъкът влиза в състояние на борба или бягство. Когато не можем да реагираме по нито един от двата начина е налице отсъстваща способност за справяне, която поставя човек в състояние на замръзване. Замръзването кара тялото и психиката ни да останат в това състояние, дори когато стресиращата ситуация вече е преминала. Така, макар съзнателно да продължим напред, на подсъзнателно ниво ние продължаваме да преживяваме травмата отново и отново. В книгата си “Тялото помни” д-р Бесел ван дер Колк пише за това, че физиологично травмата остава в тялото ни, когато не е преработена, независимо от това колко време е минало. Затова в последващи ситуации, които напомнят за тези, в които травмите са се формирали и будят у нас същите чувства и страхове, травмата се активира отново и я преживяваме пак. Именно поради причината, че всичко през което преминаваме остава “записано” в тялото ни, травмите преживени във време, за което нямаме съзнателни спомени, остават актуални и ни влияят занапред. Затова обикновено разглеждаме подсъзнанието като нещо, което се намира именно в тялото, а не някаква абстрактна и мистериозна част от психиката. По тази причина, когато сме преживели редица травми ние често се откъсваме и губим връзка със собственото си тяло и сигналите, които то ни дава, тъй като е прекалено болезнено да усещаме тези съдържания от миналото. В работата с травмите е от ключово значение да възстановим тази връзка. Важно е да се отбележи, че травмата е субективно преживяване - невинаги нещата опират до самата ситуация, а е по-важно как човек преживява случващото се. Двама души могат да реагират съвсем различно при случването на идентично събитие. Освен, че един човек може да остане травмиран в следствие на определено нещо, което се случва, а друг - не, самата травма, която може да резултира при същите обстоятелства, може да бъде различна спрямо индивидуалните различия. На база индивидуалната интерпретация, произхождаща от личната преживелищност, темперамента и характеровата структура, за един случилото се може да провокира чувства на отхвърляне, докато друг може да се чувства по-скоро изоставен или предаден. Също така, повечето травмиращи събития включват чувство на загуба на контрол и безопасност, което кара човек да се чувства безпомощен и предизвиква интензивен страх. Заплахата, която се преживява може да е за самия живот, тялото или емоционалния ни интегритет. Освен че травма може да се получи в следствие на нещо, което се е случило, травмата може да се получи и в резултат на нещо, което не се е случило - когато сме имали голяма нужда от подкрепа и комфорт, но не сме ги получили. Както споменах, травмата не остава само в съзнанието и ума ни, но и в тялото - в нервната ни система. Това може да ни накара да се чувстваме объркани и да доведе до свръхбдителност. Тези чувства са налице, тъй като тялото ни се опитва да ни предпази. Освен че подобен тип преживявания влияят на мислите, емоциите и поведението ни, те могат да окажат влияние и на физическо ниво, дори след като травмиращото събитие отдавна е приключило. Редица неприятни усещания, схващания, стягания и болежки биха могли да се проявяват поради психологически конфликт, който намира израз в тялото, а също и все повече заболявания биват признати от медицината като психосоматични. Чести симптоми, които наблюдаваме в следствие на преживени травми са както следва:

• Емоционални симптоми - тревожност, депресия, срам, гняв, вцепененост

• Когнитивни симптоми - натрапливи мисли, проблеми с паметта, флашбеци - определени миризми, звуци или места могат да задействат интензивни емоции

• Физически симптоми - умора, изтощение, проблеми със съня, хронична болка

• Поведенчески симптоми - избягване, изолация, хипервъзпуда и хиперактивност (или твърде ниска активност), злоупотреба с вещества

• Релационни симптоми - проблем с доверието, страх от интимност, зависимост или козависимост



Областите в мозъка, които са най-активни в следствие на преживяна травма са амигдалата, хипокампусът и префронталният кортекс. Амигдалата е центърът, който отговаря най-вече за страха и често я наричат “алармата” на мозъка. Тази област става свръхактивна, когато сме преминали през силно травмиращо преживяване. Хипокампусът отговаря за обработката на спомени и тяхното запаметяване. Той може да започне да функционира по-слабо, като прави травмиращите спомени ярки и фрагментирани. Префронталният кортекс е центърът, който отговаря логическото мислене и самоконтрола. По време на стрес, префронталният кортекс може да се “изключи”, поради което в такива ситуации реагираме импулсивно или емоционално. Това своеобразно “изключване” на префронталния кортекс, когато сме в дистрес е необходимо, за да отстъпи място на инстинктивните реакции като борба или бягство. Тези първични реакции всъщност са отговор на нервната система, при който се вдигат нивата на адреналина и е адаптивно заложен. Най-често в следствие на травма инстинктивните реакции изглеждат като:

• Борба - чувства на гняв, агресивно поведение и опит за установяване на контрол

• Бягство - тревожност, паника, преумора, избягване или свръхангажираност

• Замръзване - вцепеняваше, дисоциация, парализа

•  Угодничество - угаждане и грижа към околните, загуба на себе си  Това са естествени механизми за оцеляване, а не негативни черти на характера или личността на човека. Дори, когато не помним подробностите, тялото ни си спомня и реагира - чрез напрежение в мускулите, стойката на тялото, болка и различни физически усещания, които са източник на дискомфорт. Затова и макар говоримата терапия да има своите безспорни ползи, тя не е достатъчна при работа с травмите. Необходимо е да бъдат прилагани подходи, които са ориентирани към работа с тялото и сигналите му. Освен това, съществуват редица методи и подходи, с които може да започне процес по трансформация, но по-важното е преживяното да бъде интегрирано. Приемането на случилото се и травмата е свързано с осмислянето на преживяното, а не забравянето и изтласкването му. При работата с травмата на първо място е най-важно да се установи отново чувство на безопасност - както вътрешно, така и извън нас. Нужно е да се научим да се доверяваме отново - както на себе си, така и на околните, но също и на самия Живот. Това ни помага да усвоим нови, по-адаптивни умения да се справяме със стреса и да превърнем слабостта си в сила, извличайки мъдрост от болезнения опит и разгръщайки съзнанието си. Така, рекултивираме своята идентичност и преоткриваме себе си като същевременно се разширяваме около страх.