Липсата на информираност в комбинация с художествените измислици във филмите са довели до внедряването на редица митове и заблуди около хипнотерапията. Това кара някои хора да подхождат скептично или дори, да отхвърлят хипнозата като метод поради различни страхове, свързани с погрешната концепция, че терапевтът ще придобие някаква власт върху клиента, с която ще злоупотребява. Истината е, че хипнотерапията не е нещо мистично или магическо и към днешна дата съществуват редица научни проучвания, изследващи валидността на хипнозата като терапевтичен инструмент и начинът, по който работи. Хипнотерапията се разглежда като група от техники, които имат за цел да фокусират съзнанието, така че несъзнаваното да възприеме идеята за промяна – тази, от която клиентът има нужда. Като начало, човек не влиза в хипноза, когато терапевтът размахва нещо пред очите му, а след това щраква с пръсти и клиентът мистериозно изпада в някакво митично, свръхестествено състояние. Въвеждането в хипноза се случва чрез водена релаксация и визуализация, като има различни методи за провеждане на индукцията, както има разнообразни техники за релаксация и визуализация. Стадиите на хипнозата са както следва, въвеждане, задълбочаване, подаване на внушения и извеждане. Важно е да се отбележи, че хипнотерапията се провежда при добре установена връзка между терапевта и клиента и наличие на доверие, което подпомага клиента да пусне контрола и да се довери. Внушенията са просто идеите за промяна, която клиентът иска да постигне и е предварително уточнена с терапевта. По време на хипноза човек не е нито заспал, нито потънал в транс, в който губи ума си или за който след това няма спомен. Докато терапевтът води хипнозата клиентът е в състояние на релаксация, което не го прави неадекватен, а чува и разбира какво се случва. Това е и един от митовете за хипнотерапията, че ако клиентът чува, то значи не е в хипноза. Някои хора може да са по-склонни от други да оставят умът си да се отнесе, но това отнасяне е същото като потъването в медитация, например. Самото отнасяне на ума се случва, именно защото клиентът се чувства спокоен и се наслаждава на отпускането, а не защото терапевтът прави нещо, с което да накара това да се случи. Отнасянето не означава, че гласът на терапевта вече няма да бъде чуван, а по-скоро че няма да бъде слушан съзнателно. Ефектът е същият като при водена медитация, а това до колко човек ще слуша съзнателно не определя ефекта от хипнозата, защото тя работи на подсъзнателно ниво. Всъщност, изпадането в хипноза се дължи именно на умението за автохипноза, като това е общо валидно за всеки човек и хипнотерапията като цяло. Всеки от нас съзнателно или несъзнателно влиза в автохипноза в ежедневието си, например когато се ангажираме с въображението си или се фокусираме върху субективно преживяване. Терапевтът не притежава някакви специални сили или свръхестествени качества, за да може да провежда хипнотерапия. Както споменах, хипнозата си има структура и е метод, който се учи както всеки друг. Клиентът сам изпада в състояние на дълбока релаксация, воден от думите на терапевта, който не може насила да накара клиента да се отпусне. В този смисъл, да кажем че човек влиза в хипноза е доста по-уместно от това, че бива хипнотизиран. На практика, няма съществена разлика между хипнотерапията и водената медитация. По време на хипноза клиентът е буден и съзнаващ, а не заспал. Релаксацията е състояние, в което често изпадаме сами, например преди да заспим. Мозъчните вълни, характерни за релаксацията са алфа, а при задълбочаване преминават в тета, отново както при дълбоката медитация. Във филмите нерядко срещаме хипнотизатор, който хипнотизира чрез внушения за доспиване. В терапевтичния кабинет не се практикува такова въвеждане, защото целта не е клиента да заспи. Ако случайно в някакъв момент все пак човек задреме, то отново се случва поради приятното усещане за дълбоко отпускане и доверие в терапевта и самия процес. Дори тогава, не може да става въпрос за някакъв дълбок сън и обикновено се случва за минути докато клиентът сам се връща в релаксация. Съществува и заблудата, че слабохарактерните хора могат да влязат в хипноза, докато силните не могат. Действително някои хора са по-хипнабилни от други, но в общи линии всеки човек може да влезе в хипноза, именно защото това се случва чрез автохипнозата, фасилитирана от терапевта. Ако клиентът изпитва силна съпротива и не може да пусне контрола, то няма да изпадне нито в релаксация, нито в хипноза, независимо от характера и хипнабилността. Освен това, упражняването на контрол с цел съпротива срещу процеса в случая няма общо със сила. Същевременно хипнозата всъщност помага на клиента да придобие по-добър контрол върху ума си, т.е. да се научи да наблюдава и управлява мислите си, а не да бъде подвластен на непрестанното асоцииране с тях. Филмите са внушили и мита за хипнозата като състояние на транс, в който човек се губи и може да сподели информация, която не би искал да споделя или пък, може да бъде накаран да прави нещо срамно или унизително. Би трябвало да е ясно, че поради вече описания механизъм на действие на хипнозата, изтръгването на информация от клиента е нереалистично. По същите причини клиентът не може да бъде накаран да прави нещо, което не иска по време на хипноза. Освен това, подобни действия от страна на терапевта са нелогични, защото нямат никаква стойност за терапевтичния процес. Всеки терапевт следва да бъде воден от вътрешния си морал и да се придържа към етичните стандарти, защото и в терапията важи на 100% правилото „ако не можеш да помогнеш, то следва да не навредиш“. Друга заблуда, която се среща по отношение на хипнотерапията е, че при някаква опасност, да речем пожар, клиентът може да пострада, тъй като е под хипноза. Това не е вярно, защото както споменахме, хипнотичното състояние е плод на автохипноза. По същата причина човек може да излезе от хипноза сам. Типичният пример, който може да се даде тук е пристигането след шофиране по добре познат маршрут и липсата на спомен за самото пътуване. Когато сме ангажирани с добре отработени действия и не е нужно да мислим докато ги извършваме, обикновено казваме че функционираме на автопилот. Това се случва, защото всъщност влизаме в автохипноза, както докато си мислим различни неща по време на шофирането от работа до вкъщи, например и не мислим съзнателно за самото управление на автомобила или от къде минаваме. Митовете и заблудите около хипнотерапията са качествено отклонение от същността на метода. В терапевтична обстановка хипнозата има много широко приложение и е силно ефективна практика. За да практикува хипнотерапия терапевтът трябва да е преминал необходимото обучение, което го квалифицира да използва метода. За пристъпването към хипнотерапия терапевтът и клиентът е нужно да са изградили добра връзка, както и да е ясно върху какво следва да бъде фокусирана работата към промяна. Хипнозата работи с подсъзнанието, което дава много добри резултати, не само защото скъсява времето за работа в сравнение с говоримата терапия, но и се достига до актуална промяна. Често пъти в говоримата терапия осъзнаваме взаимовръзките между психичните динамики, но сякаш това не ни помага да постигнем реална промяна в начина, по който се чувстваме или в поведението си. Разбира се, говоримата терапия е от изключителна важност и не е за подценяване, но за да не си оставаме същите, просто с разбиране за това защо сме такива, съществуват редица чудесни методи, работещи в посока на актуалната промяна. Един от тези методи е хипнотерапията.