Естествената психотерапия стъпва върху добра научна база и това е важен компонент за нейната ефективност. Не по-малко важно е обаче, че тя също така излиза отвъд рамките на прагматизма, занимаващ се с поведение, когниция и мозъчни функции. Макар и тези аспекти да са неизменна част от човека, ключов фактор в естествената психотерапия е и здравата духовност. Това допринася за истинска холистичност, защото хората се възприемат като нещо повече от съвкупност от неврони, взаимодействащи си, за да произведат даден резултат. Всъщност, в науката психология обикновено не се споменава дори думата „психика“, а винаги се говори за мозъка. Това се дължи на факта, че въпросното понятие няма как да се операционализира в променлива, за да се тества в експериментална среда. Затова се разглежда основно като мозъчна активност или се „разбива“ на група от променливи като гореспоменатите когниция, поведение и т.н. Макар и ценна, тази перспектива е крайно незадоволителна, защото разглежда човека като биомашина командвана от мозъка. Ние имаме мозък, но не сме мозъка си. В научните среди и болшинството терапвтични школи отдавна е не просто забравена, но и до голяма степен отречена етимологията на думата „психология“, значеща „наука за душата“. Естествената психотерапия обаче изхожда именно от тази позиция като счита, че в основата на човешката същност стои пътят на душата. Тогава прагматизмът може да ни служи, вместо да ни води изцяло, поставяйки ни в една крайно ограничаваща рамка. Ако понятието психика затуднява науката, операционализирането на душата към момента изглежда съвсем невъзможно. Само че чисто логически погледнато, това че нещо не може да бъде поставено в научната рамка, не означава че го няма, а че тя не се е развила достатъчно за да каже нещо по въпроса. Емпиричният ум обаче често отрича в унисон с народната поговорка „око да види, ръка да пипне“. Тогава някак се губи идеята за по-висшия смисъл на човешките същества и самия Живот. В този ред на мисли е редно да се спомене, че науката обикновено не доказва факти, а показва сведения. Тя борави с теории, върху които се изграждат хипотези, които специално в психологията, се тестват чрез науката за вероятностите – статистика. Разлеждайки нещата така, всъщност можем да видим цялата несигурност, която присъства и в самата наука, въпреки непрестанните опити за рационализация. Тук стигаме до постулата, че натрупването на сведения води до истината. Това обаче може да се окаже невярно, ако изходната точка е вярата на научните изследователи, че нещо би трябвало да е някак. Науката се прави от хора, а хорат грешат. Достигането до вероятност, която ни позволява най-много да отхвърлим нулевата хипотеза, би следвало да ни научи, че всъщност най-важното в науката е да запазим съзнанието си отворено. Много изследвания са базирани на теории, които след дълги години са се оказали неверни. Проблемът е първоначалното възприемане на теорията като подкрепена, т.е. вярна. Причините за това се крият в методите за тестване и техните отклонения, а също и когнитивните отклонения на учените, влияещи на възприятията им (на англ. bias). През годините, в които теорията е била считана за вярна много от изследванията също са я подкрепяли, водейки до въпросното трупане на сведения, което в един момент се оказва, че не води задължително до истината. Тогава става ясен един голям пропуск на науката, а именно липсата на репликации на проучването-майка. За да бъде науката от полза е необходимо да се повтаря даден експеримент от други учени при съсщите условия. Само тогава съвкупността от сведения може да доведе до нещо, което е вярно. Тук искам да спомена размислите си върху думата „вярно“. Свикнали сме да възприемаме, че нещо е вярно или грешно в така нарчената обективна реалност. По мои наблюдения обаче, когато говорим за хората, обективната реалност се свежда до припокриването на аспекти от субективните реалности на дадена група хора. Излиза, че за нас е вярно това, в което вярваме. Добър пример за това явление е плацебо ефекта. Всичко казано дотук има за цел да подкрепи становището, че науката е ценна и ни е дала много, но не бива да се затваряме в рамките й. Тя не може да засвителества душата, но в самата основа на вярата не става въпрос за външни сведения. В естествената психотерапия се живее отвътре навън, от душа към материя, а не от материя към човека-мозък. Поставяйки себе си в рационалния затвор на материалистичните възгледи, ние всъщност пропускаме красивата и истински вълнуваща страна на Живота. Интересно е да се отбележи, че друга „променлива“, която е трудно да се операционализира е Бог. Въпреки че, науката счита и Бог за неемпиричен, тя е открила, че духовността помага на хората да бъдат по устойчиви и да благоденстват (на англ. well-being). Също така например, йога и медитация обичайно възприемани като духовни практики, намират силна научна подкрепа в положителния си ефект върху мозъка, тялото и ума. Терапевтичната им стойност е показвана в многобройни проучвания. По-горе споменах, че ние не сме мозъка си, но истината е, че не сме дори самия ум. Духовността придава смисъл на нашето съществуване заради вярата в нещо по-висше – пътят на душата-частица от Бога. Тази вяра неизменно влияе на възприятията и оттам на преживяванията ни. В естествената психотерапия се обръща особено внимание на духовния принцип за Любовта, Мъдростта и Истината. Той придава изключителна сила на възприятието ни за самия Живот. Тук не говорим за „силата“ на вярата, че Бог ще направи нещо за нас и ще ни спаси, а защото създавайки ни по свой образ и подобие, ни е дал целия инструментариум – да бъдем автономни и не просто да се спасим, а да живеем истински като Богочовеци. Затова и в основата на принципа стои Любовта – любовта към самия Живот, защото Бог е Любов. Тя е и тясно свързана с приемането. За нас е лесно да приемаме това, което окачествявме като хубаво и добро. Когато нещо е обвързано с негативни конотации обаче, приемането ни стига само до приемане на нещото като лошо, грозно, ужасно. И ние, недоволствайки или го отричаме, или го избягваме. Или, или, защото сме свикнали да се придържаме в едната крайност, отричайки другата. И това в крайна сметка води до страдание, защото не можем да приемем сам по себе си дори факта, че не искаме това лошо нещо. Искаме то просто да изчезне. Отричането на дуалната природа е отричане на самите себе си, респективно страданието е съвсем разбирамо и логично като краен продукт на преживяването. Защото където няма приемане, има отричане, а където има отричане - няма Любов. Там има страх. Бог е Всичко, което Е. В този ред на мисли и страхът е част от Бога, науката, отричаща Бога като неемпиричен, също е част от самия Него. Отричайки го, тя отрича себе си, защото нейното съществуване не би било възможно без него. Тя не го вижда сега, но някой ден може би ще го види. По същия начин ние отричаме страданието си и не го искаме, но идва момент, когато виждаме неговата положителна страна, защото без него не бихме били това, което сме. То е необходимо, защото в самата същност на Живота са заложени противоположностите. Как бихме се насладили на щастието, ако не сме били обзети от тъгата и как бихме познали светлината, ако не сме били в тъмнината!? Единствено приемайки и двете крайности с техните измерения, сме способни да постигнем баланс и вътрешна хармония. Принципът на Любовта ни учи да обичаме и враговете си. Лесно се обича ближния, но е нужна една по-висока визия, за да обичаш врага си. И това е визията на духовното развитие, тук се развива душата-човек. Свикнали сме да приемаме Любовта като чувство изпитвано към ближния – от майка към дете, между партньори и т.н. Това е само едно нейно проявление. В естествената психотерапия Любовта е състояние на духа. Тогава тревожността и депресията от врагове се превръщат в съдружници и ние сме способни през тази по-висока визия да възприемем страданието като ценен ресурс, спомагащ за развитието на душата. Вместо да се опитваме да избягаме от него, ние го приемаме и си позволяваме да черпим от дарове му. Докато го отричаме и искаме да се избавим, всъщност само затъваме още повече, защото двигателят на този начин на (дис)функциониране е страха. Където има Любов, няма страх. Това не означава да отричаме страха, а да го приемаме със смирение. Когато благодарение на Любовта сме се доверили на Живота, става възможно да живеем в смирено приемане. Примирението от друга страна, идва от страха. Примирявайки се, ние губим връзка с автономната си същност и се превръщаме в жертви, търсещи спасение. Смирявайки се, осъществяваме връзка с божествената си природа, захранени от най-силната енергия – Любовта. Тогава се извисяваме над доброто и злото и лепенето на етикети, тогава идва приемането на нещата такива, каквито са. Идва и осъзнаването, че тъмнината ни помага да опознаем светлината, но също и да видим сиянието на звездите. По този начин Любовта ни води към Мъдростта. Тогава именно сме способни да видим положителното в отрицателното. Придобили сме Мъдростта на самия Живот, опознавайки неговия относителен характер и прегръщайки мистериозните начини, чрез които действа Бог. Тогава и няма нужда от възмущение и негодувание, когато все пак определяме нещо като лошо. Дори и в самия момент да не разбираме защо се проявява страданието, ние го припознаваме, защото имаме доверие във Висшия разум и пътя на душата. Придобили сме Мъдростта и сме си позволили да приемем даровете му. Разбрали сме, че няма нужда да водим битки срещу вятъра, защото знаем, че има причина нещата да са такива, каквито са. Не чустваме за необходимо да „оправяме“ сътворението, бунтувайки се срещу Бога и отричайки себе си. Разбира се, това е един неспирен процес, характеризиращ самия Живот. Мъдростта е резултат от разширяващо съзнанието себепознание, тя ни позволява да се огледаме в света като в огледало. Огледалото може да ни отразява пряко или непряко, но винаги ни отразява точно. Прякото отразяване е буквално, виждаме че това, което ни дразни присъства у самите нас и се нуждае от приемане и интеграция. Благодарение на Любовта и Мъдростта ние насочваме енергията си ползотворно и разгръщаме потенциала си, обръщайки се навътре към самите нас. Често при това пряко отразяване и при известна липса на осъзнатост, сме склонни да приписваме чуждите недостатъци като черти от характера (personality attribution bias), а своите опрвдаваме със ситуацията (situational attribution bias). Този тип отклонение във възприятието е базиран на грешка в самото възприятие, именно затова ни е необходима Мъдростта на себепознанието. Иначе сме изкушени да се оправдаваме и дори това да не ни носи кой знае какво страдание, не сме способни да осъществим качествено пътя на душата си и оставаме в застой. Непрякото огледало отразява нашата сянка, по-конкретно изразяваща се в себепотисничесто или страх. И тук също са нужни приемане и интеграция. Първият вид сянка (себепотисничество) се изразява в нещо, което не си позволяваме да бъдем, защото сме го заклеймили като лошо и нежелано. Ако например, като деца са ни казвали, че не бива да сме нагли, защото това е лошо, ние може да потиснем изцяло това у себе си и да бягаме от сянката си на нагъл човек. Тогава респективно, всеки който си позволява да бъде нагъл ще ни дразни и може би дори, отвращава. Да приемем наглата сянка не значи да се превърнем в ужасно нагъл човек. Все пак въпросът е интеграция, а не деградация. Приемайки тази сянка, ние се освобождаваме от ограничаващото убеждение и наглостта отвън вече не предизвиква у нас емоция с такъв интензитет. Тогава ще можем и да приемаме и обичаме себе си, макар и някой път да сме проявили малко наглост. При втория вид сянка ние отричаме и бягаме от нещо, от което ни е страх. Например, не можем да понасяме простаци, защото ни е страх да не се окажем прости и глупави. Презираме отвън това, което ни е страх да бъдем ние самите. Тук отново не става въпрос за това, че трябва изцяло да се превърнем в прости и глупави хора. Говорим за способността да приемаме и обичаме себе си, дори да сме проявили малко глупост като част от несъвършената си човешка природа. До голяма стпен, сенките са свързани с убеждения за нашата човешка стойност и търсенето на социално одобрение. Бягаме заради вярването, че ако им позволим да ни застигнат, няма да бъдем приети и обичани. Само че колкото повече бягаме, толкова повече ни застигат и страхът нараства. Когато прегърнем страха, малко по малко дискомфортът се превръща в комфот. Тогава нямаме такава необходимост от външна валидация, защото сме приели и обикнали себе си. Любовта ни позволява да покорим страха, вместо отричайки да му позволим да ни погълне и да ни направи нещастни. Опознаването на сенките е неизменна част от себепознанието, а обгрижването им ни води към Мъдростта. Даваме Любов и получаваме Мъдрост. Чрез смиреното любящо приемане на дълбоките ни наличности се доближаваме и до универсалната Вселенска Мъдрост. По-рано споменатата по-висока визия, издигаща ни над доброто и злото ни позволява да наблюдаваме истинската природа на случващото се, въпреки типичното за нас бинарно окачествяване. То все пак е част от нашата човешка природа, но приемайки го с Любов, ставаме способни да се наблюдаваме в него. Мъдростта на това себенаблюдение и самопознанието, от друга страна ни завежда при Истината. Познвайки себе си, ние познаваме моделите и програмите, които сме възприели като деца и тези, които носим в родовата си памет. Научаваме се да разграничаваме своите ограничаващи вярвания, които влияят на възприятията ни и водят до изкривени интерпетации на случващото се. По този начин, дърпайки пердето на неосъзнатостта, каращо ни да функционираме на автопилот, сме способни да видим разликата между случващото се и преживяваното от нас. Дърпането на това перде е крайно необходимо, за да трансформираме себе си по пътя на душата. Тогава не само опознаваме това, което сме възприели отвън, но и се реализираме отвътре - прегръщаме Истинската си същност. Тук става въпрос за нашата лична Истина, на душата-частица от Бога, чийто път сме дошли да осъществим като проявление на безкрайния Вселенски потенциал. Тази Истина може да бъде достигната единствено чрез Любовта към Всичко, което Е и Мъдростта на смиреното приемане. Тогава се радваме на Истинско благополучие, независимо дали то се проявява през доброто или злото, радостта или тъгата, сълзите или смеха. Именно чрез Истината ние сме способни да служим на Бога. Да живеем Истината си означава да заявяваме себе си и да поставяме здрави граници през Любовта. Това е способността да казваме „Не“ на другите, за да кажем „Да“ на себе си. Да живеем Истината си означава също да развиваме и следваме интуицията си, да правим автентични, а именно Истински, избори. Разбира се, необходимо условие за това е да сме се освободили от страха да бъдем себе си. Понякога имаме нужда просто от любящо прегръщане на страха, а друг път на първо място да разберем кои Наистина сме ние в многоликото си проявление. Истината понякога може да бъде относителна, именно защото личността на човека е многопластова (а също и самата природа). Затова дълбокото свързване със себе си е неизменна част от нея. Съзерцавайки през погледа на Истината вътре в нас, се доближаваме и до Истината отвъд, тази на самата Вселена. В Живота има много парадокси, един от които е че Истината е една – съществуват безброй истини. Всеки човек възприема реалността през своите собствени очи и това винаги ще е така, това е принцип, заложен в човешката природа. Това лично възприятие е личната Истина, а всички тези Истини съществуват едновременно, именно защото Вселената е безкрайна. Когато сме проводници на Любовта и притежаваме Мъдростта, не чувстваме необходимост да степенуваме своята субективна истина като по-висшестояща от нечия чужда такава. Това само по себе си е част от разбирането на Божествената-Вселенска Истина. Науката може да достига до Истината, макар и да има своите ограничения. Оповавайки се на нея, ние прегръщаме рационалния аспект на човешката си същност и черпим знания за Истината, доколкото науката ни позволява. Оповавайки се на духовността, излизаме извън научните ограничения и опознаваме Истината там, където само пътят на душата може да ни отведе. По този начин, чрез Любовта към противоположносите и Мъдростта на приемането, стигаме до най-пълната Истина, която сме способни да преживеем в сегашното си превъплъщение на Богочовек.