Гневът е най-потисканата емоция в света. Още от най-ранна детска възраст много от нас научават, че гневните прояви не са "приемливи". На такъв ранен етап обаче, не сме способни да разберем разликата между това да изпитваш дадена емоция и това да я проявяваш. Често резултатът е, че не се научаваме да изразяваме гнева си адекватно, а по-скоро да го потискаме. Дълбоко в нас се залага модел, който гласи че гневът е нещо лошо, разрушително и проявата му може да доведе до отхвърляне. Често се влиза дори в генерализирано мислене, че добрите хора изпитват само "добри" емоции. Тогава потискането на гнева идва съвсем естествено като защитен механизъм, който обаче е доста дисфункционален. Животът е такъв, че е абсолютно нереалистично да не изпитваме гняв. Да си забраняваме да бъдем гневни, означава да вървим против нещо съвсем естествено. Гневът не само има своето място в емоционалния спектър, той е базова емоция. Функцията му е да подпомага защитата на територия, затова и когато някой престъпи границите ни, това обикновено ни ядосва. Разбира се, гневът може да се проявява както здраво, така и нездраво. Много често нездравите прояви са налице именно, когато сме възприели, че не трябва да изпитваме гняв. Всъщност, има житейски ситуации, в които точно отсъствието на гняв е нездравата реакция. Ако като деца не сме имали възможността да изразяваме тези чувства, то не е имало и как да се научим да ги проявяваме по подходящ начин. Всяка негативна емоция обаче изисква да се справяме с нея все някак, а нейната забрана води до потискане. Дадено чувство не изчезва, само защото сме го потиснали и затова се получава едно натрупване, което рано или късно избива - най-често по един доста нездрав начин. Опитвайки се да избегнем отхвърлянето навън, започваме да отхвърляме себе си сами. Когато имаме основание да се разгневим на някого и не си го позволим, влизаме в едно садистично-мазохистично нагаждане спрямо другия, което само засилва гнева ни. Тогава рано или късно той започва да се проявява като пасивна агресия към другия, но също и автоагресия. Сякаш другият е виновен, че се нагаждаме към него, защото на несъзнавано ниво, ние просто прехвърляме отговорността върху него, реагирайки от детската позиция, в която сме застинали в отношението си към гнева. В други случаи реагираме през една неспособност да овладеем гнева си и по-скоро рой завладява нас. Това се случва отново поради неспособност да се справяме по адекватен начин с тази емоция, защото никога не сме се научили как да го правим. Често пъти сякаш губим контрол, а след това съжаляваме и изпитваме вина. Тази вина подсъзнателно ни потвърждава, че сме лоши, понеже и гневът е лош, а това също води до автоагресия. И двата сценария са напрактика порочен кръг, в който отричането на гнева води до повече гняв и повече нездрави прояви. Някои хора са по-склонни към това да се нагаждат и потискат, а други към това да избухват. От основно значение за тези индивидуални различия са темперамента и характера на човек. Темпераментът е вроден, докато характерът се изгражда според базовите травми. Нерядко под гневът се крие някаква незадоволена потребност. Затова е важно да познаваме себе си, за да можем и да разпознаваме какво точно ни кара да се разгневим. Невинаги външната ситуация обективно предполага гневна реакция, а тогава ние реагираме според собственото си възприятие за ситуацията. Важно е да си дадем сметка за това коя потребност е останала незадоволена и да намерим начин за здравословното й задоволяване. Както споменах, гневът ни помага да отстояваме границите си. Разбира се, това означава да поставяме граници на първо място. Непоставянето на граници със сигурност води до престъпването им от околните, което ни разгневява, защото вътрешно очакваме хората да се досещат сами, прочитайки мислите ни. Когато сме поставили граница и някой я престъпва, то гневът е емоцията, която ни кара да поставим границата отново. Поставянето на граници означава просто да заявяваме себе си. Да кажем на някого, че нещо не ни е приятно, например, също е гневна реакция, но с много нисък интензитет. Лично аз смятам, че обикновено не се учим да поставяме граници, а по-скоро си припомняме как да го правим. Помня преди време, когато бях на море наблюдавах една майка с бебето й, което беше на около годинка. Тя му подаде шишето с вода, а то очевидно не беше жадно и махна с ръка. Тогава майката пак му подаде шишето, а бебето издаде раздразнен звук и си завъртя главата на другата страна. Това, може би тривиално, наблюдение е общовалидно за малките деца и е много показателно за това, че сме способни да заявяваме себе си докато не се научим, че не бива да го правим по една или друга причина. В определени ситуации родителите може да реагират на база собствените си травми и когато децата им се отстояват започват несъзнавано да им вменяват вина, защото приемат отказа лично. Обикновено сме способни да приемем чуждия отказ, когато самите ние можем да откажем това, което не искаме. Умението да отказваме е също толкова важно, колкото умението да се съгласяваме. Както казва д-р Консуело Касула, когато искаме да кажем „Не“ на другия, но казваме „Да“, всъщност казваме „Не“ на себе си. Важно е да можем да кажем „Да“ и на себе си. Егоизмът често се възприема с негативни конотации, но егоизмът може да бъде здравословен. Здравословно е човек да мисли за себе си и за собствените си потребности, а от там да ги заявява и удовлетворява. Това не означава, че мисли единствено за себе си, бидейки в егоцентризма. Да кажем „Не“ на себе си, когато искаме да кажем „Да“ ни дава едно илюзорно чувство на контрол, че ще избегнем отхвърлянето и чуждото недоволство от нас. Но избягвайки чуждия гняв провокираме нашия собствен, сякаш автоагресията е по-безопасна от отхвърлянето от „по-големия, важен“ друг. Важно е да си позволяваме да поставяме границите си, за да бъде гневът на мястото си и да изпълнява функциите си. Това прави гневът здравословен. Емоциите не се делят на добри и лоши, макар някои да преживяваме като приятни, а други като неприятни. Гневът е емоция, която обикновено не ни е приятно да изпитваме, но е много важно да си позволяваме да чувстваме, защото само тогава може да се проявява адекватно. Не е добре да влизаме в захаросаното отричане на това да изпитваме само любов и положителни емоции. Самата любов не е само положителна, тя поставя граници. Когато истински обичаме някого, ние си позволяваме и да му се ядосваме. В противен случай, не може да става въпрос за любов, а по-скоро за незряло закачане и страх, че ще бъдем отхвърлени, ако изразим и "лошото" в себе си. Гневът ни ще бъде разрушителен, само ако ни е страх от него и го избягваме. В даден момент, той неминуемо ще ни застигне и ще си проправи път като врящата вода, която се надига под капака на тенджерата. Както за нас самите, така и за околните би било много по-добре да махаме капака, когато чуем че водата е започнала да бълбука прекалено. Тогава гневът ни ще бъде конструктивен.