Естествената психотерапия е холистична школа, която разглежда човешката същност многопластово и затова терапията е фокусирана върху всеки отделен аспект от личността. Счита се, че комбинацията от гените и средата, ранните детски преживявания, характера, когницията, поведението и т.н. сами по себе си са важни фактори за психологическото здраве, но поединичното наблягане, на който и да било от тях, не води до качествени дълготрайни терапевтични резултати. Поради тази причина, естествената психотерапия е и интегрална, защото адекватното обгрижване на всеки един аспект от човешката личност изисква да бъдат прилагани различни методи и подходи. Психотелесната и преживелищната работа заема централно място в школата, тъй като се явява мощен инструмент за промяната на невронните пътеки, както и изграждането на нови такива. Това е възможно благодарение на невропластичността, която представлява способността на мозъка да променя структурата си чрез мисли и действия. Колкото по-здрава и лесно активираща се е невронната пътека при наличието на условни знаци, които мозъкт регистрира в средата, толкова по-подвластни сме на дадено поведение или мисъл. Тук може да се направи паралел и с т.нар. теория за атракторите (Attractor theory), която се базира на математическата теория за хаоса, а впоследствие идеите й биват адаптирани към когнитивната и невропсихологията. Теория за атракторите изследва връзката между вътрешната динамика на организма и външните влияния. Добре установените невронни пътеки се разглеждат като attractor landscapes (привличащи пейзажи):



Заучените когниции и поведения се явяват attractor states – временни самоподдържащи се състояния, които привличат менталната система, или казано по друг начин, функциониране на автопилот след регистрирането на определени стимули във външната среда. Организмът представлява високоинтелигентна система, способна да се самоорганизира според промените във външната и вътрешната среда, като именно това представлява и невропластичността. Възможността за промяна на невронните връзки намира приложение и в експозиционната терапия, обикновено използвана при работата с фобии. Тя има за цел да отслаби връзката между стимул и реакция като градиращо излага човек пред обекта на фобията. Една от най-широко разпространените фобии е арахнофобията, а именно страхът от паяци, затова и ще дам пример с нея. Експозиционната терапия може да започне от това клиентът просто да гледа снимка на паяк, защото при наличието на подобен патологичен ирационален страх, какъвто представляват фобиите, дори снимка би активирала невралните пътеки, водещи до реакция на ужас. След като тази реакция отслабне, следващата стъпка може да е гледане на клип, в който паякът вече се движи, съвместното присъствие с насекомото в една стая докато то се намира в терариум, който е покрит, след това гледането му отдалече, постепенно приближаване и т.н. Интензитетът на експозицията зависи от степента на фобията, а градацията е необходима, за да може клиентът да удържа страха, което не би било възможно ако директно поискаме от него да държи паяк. Експозиционната терапия буквално представлява предизвикване на себе си чрез предизвикване на страха. Обикновено инстинктивната човешка ракция е бягство от страха, но фактът че сме мислещи, разумни същества със свободна воля ни позволява да изберем да се изправим срещу него, за да го преодолеем. В популярната психология в последно време непрестанно се говори за излизане от зоната на комфорт, като по принцип това, което ни причинява дискомфорт е и това, от което се страхуваме. Парадоксът е, че ние всъщност бягаме от страховете си, защото ни е страх от страданието, но това бягство ни причинява много повече страдание. Оказва се, че колкото и да ни е трудно да се изправяме пред страховете си, много по-трудно е да бягаме от тях, за зоната на комфорт обикновено е дискомфортна. Затова естествената психотерапия е фокусирана върху предизвикването на себе си пред страха и приемането на дуалната природа на живота, характеризиран и от плюса, и от минуса. Да отхвърляме страданието е да се борим с неизбежното, затова смиреното приемане на страха го претворява в любов – любов към самия живот, такъв какъвто е. Социално-поведенческите експерименти в естествената психотерапия могат да се разглеждат като вид експозиционна терапия. Тук обаче не се изправяме срещу фобии, а срещу най-големите си страхове, произлизащи от базисните ни вярвания и характерови травми. Правя този паралел по три основни причини. Първо, защото подобна преживелищна работа неминуемо трансформира здраво установените неврални връзки, каквито сами по себе си представляват базовите убеждения, които притежаваме за себе си и света. Това прави терапията силно ефективна, защото ангажираме всичките си сетива през действието на цялостно потапяне в страха, а не просто раговаряме за него. Второ, тези социално-поведенчески експерименти също се изпълняват с постепенна градация в степента на предизвикване, за да се увеличава вътрешния ни ресурс на увереност, стабилност и здраво самообладание. Трето и също толкова важно, често тези базисни вярвания се активират по ирационален начин, защото емоциите които изпитваме в дадена ситуация са провокирани не от обективната реалност, а от вътрепсихичната, субективна реалност, базирана на възприятието ни и смисъла, който придаваме на случващото се. Експериментите се наричат социално-поведенчески, защото се изпълняват на места, където сме заобиколени от непознати, а целта им е да събудят страховете свързани с околните, произтичащи от базовите убеждения – че ще се изложим, какво ще мислят другите за нас и най-общо казано, страха от отхвърляне. По принцип, нуждата да принадлежим е фундаментална човешка потребност, която има и своето еволюционно обяснение. В праисторическите времена е било жизнено важно да бъдем част от племето, тъй като оцеляването ни сами в дивата природа е било обречено на провал. В съвременния свят животът е придобил съвсем различен облик и въпреки това, този страх е водещ за много от нас. Освен това, човекът като социално и емоционално същество има нужда от свързване, разбиране, любов и подкрепа и затова се случва да бягаме от това, от което ни е страх – отхвърлянето. Това бягство често води до пренебрежение към себе си, нагаждане към другите и неудовлетвореност, което понижава качеството ни на живот и ни прави нещастни. Също е важно да се спомене, че културните норми играят важна роля спрямо това какво типично е възприето в едно общество. Социалната психология разделя културите на два вида – индивидуалистични и колективистични. Най-общо казано, на запад хората са индивидуалисти, а на изток – колективисти. Основната разлика е, че в индивидулизма фокусът е върху индивида, а в колективизма върху групата. България спада към колективистичните култури, за което при всички положения социалистическият режим е изиграл голяма роля. Затова тук, към днешна дата значително продължават да важат колективистичните норми, въпреки нарастващото влияние на запада. Индивидуалистичните култури не се интересуват толкова от чуждото мнение и там нагаждането за получаване на одобрение не присъства така отявлено. Индивидуалистът рядко възпитава децата си с изисквания да не го излагат и да пазят репутацията му. Това не означава, че единият или другият тип култура е по-добър или лош, тъй като и двата имат своите плюсове и минуси, но това не е обект на темата. Освен страхът от отхвърляне, често се страхуваме и от това да бъдем слаби и безпомощни, което много пъти е свързано с детските травми, когато сме били прекалено малки да направим нещо по отношение на онова, което ни се е случвало. Всъщност бягството от страха ни прави дисфункционално контролиращи, защото здравословният контрол опира до онова, което наистина зависи от нас. Добър начин да предизвикаме страховете от отхвърляне и слабост е да се поставим именно в тази роля, на маргинализирани и отхвърлени от самото общество хора, каквито представляват бездомните. Има много начини, по които това може да бъде постигнато, но такова превъплъщение обикновено започва от външния вид. Можем да облечем вехти, скъсани, изцапани дрехи, да имитираме, че сме мръсни със сенки за очи, да омазним косата си с малко олио и да я оставим несресана или каквото друго ни хрумне. За някои от нас дори самото излизане от вкъщи в подобен вид е способно да събуди много страх от това как ще бъдем възприети. Необходимо е в такъв момент да наблюдаваме какви авоматични мисли по-точно се събуждат у нас, защото те произлизат от базисните ни вярвания. Четейки това, някой би си помислил, че е естествено да се чувстваме зле в позицията на клошар. Въпреки това, мислите и чувствата ни в дадената ситуация неминуемо ще отразяват нещо, което е наше. Не случайно ни идва една конкретна мисъл, а не друга. Ако например си кажем, че хората биха помислили, че сме пълен провал, то със сигурност имаме страх от провала, независимо дали той е осъзнат или не. Тези автоматични мисли се появяват в множество ситуации и са наши добре установени невронни пътеки, затова след изпълнението на първата стъпка от себепредизвикването е време да се ангажираме с действия, които още повече да ни потопят в страха и да позволят трансформацията му. Има твърде много начини да направим това, затова ще изброя няколко примера. Можем да отидем на оживено, централно място и да седнем като просяци с пластмасова чашка пред нас, да обикаляме кофите, правейки се че търсим нещо вътре, да се разхождаме с бутилка от алкохол, пълна с вода и т.н. За да надградим и предизвикаме себе си още повече, можем да заговаряме непознати като ги молим за помощ и им подаваме чашката, в която да пуснат някоя стотинка, да помолим пред някоя закусвалня да ни дадат остатъци или се разхождаме, говорейки си сами. Да се държим неадекватно също е много ефективен метод за събуждане на базисните вярвания и страхове, като например влезем в магазин за дрехи и заявим, че желаем да си купим молив или нещо, което очевидно не се продава там. Градацията зависи от това кое до колко е трудно за човека, но е важно да има качествено предизвикване. Можем да бъдем наистина много креативни, захващайки се с подобно начинание. Редно е да се спомене, че целта на подобни социално-поведенчески експерименти не е да вредим на околните, а да отработваме собствените си ограничаващи вярвания. Не се иска от нас да предприемаме драстични действия, с които да създаваме обществен безпорядък или нещо подобно. Всъщност, това да бъдем „едно нищо“ е едната страна на монетата. От другата страна, в обратната крайност, сме надути, надменни, арогантни и с голямо его. И от двете страни сме в слабостта, защото арогантността и надутият егоцентричен балон произтичат от нездраво желание за доминация, явяващо се компенсаторен механизъм за непоносимостта към собствената слабост и нестабилен център. Тогава се опитваме да въздигаме себе си, принизявайки някой друг, което ни дава илюзията за сила. Тук не се нагаждаме през мазохизъм, а се налагаме и изискваме от хората да се съобразяват с нас, но страхът е един и същи и в двата случая, въпреки че се проявява по различен начин. Да предизвикаме себе си като влезем и в тази роля, също е изключително полезно. Много от нас се чувстват неудобно да бъдат неудобни за околните и да предявяват претенции. Тогава виждаме, че не е лесно да си „нищо“, но не е лесно и да си „нещо“. Тук излизат много неща от сянката, които сме си забранили да бъдем, защото сме ги окачествили като лоши и неприемливи. Разбира се, надменността и грубото или съблазняващо налагане над околните показват нездрава слабост и са отблъскващи. Проблемът възниква, когато за да не бъдем лоши спираме да поставяме граници и потъпкваме себе си в нереалистичен опит да бъдем винаги добри. Всъщност, тогава понякога ставаме по-лоши поради пасивната, евентуално стигаща до открита агресия, която е неминуемо следствие от себепотискането - неспособност за поставяне на граници. Естествено, има най-различни начини човек да влезе и в ролята на претенциозен, мрънкащ или изискващ другите да се съобразяват с прищевките му. Отново бихме могли да започнем от външния вид като се издокараме и наконтим. Важното обаче е да предприемем реални действия, с които да събудим ограничаващите си убеждения. Можем да си поръчаме нещо в заведение и да го върнем, защото не ни харесва и след това да поискаме разговор с мениджъра. Друг вариант е да сваляме някого сякаш ни е в кърпа вързан/а и ако не се впечатли от „самоуверената“ ни арогантност да кажем, че просто си придава важност и да си тръгнем. Да влезем в скъп магазин, поглеждайки две/три неща и на всеослушание да заявим, че такива евтини боклуци са ни под нивото също е подходящ пример. Възможностите са много, въпросът е истински да предизвикаме себе си с нещо, което ни е трудно и по принцип не бихме си позволили. Подобни социално-поведенчески експерименти, като част от терапията, се изпълняват с помощта на терапевта, който също влиза в необходимата роля. Това дава увереност на клиента, защото терапевтът се явявава сигурна база, от която той да почерпи ресурс. Изправяйки се пред страховете си по този начин, такъв външен ресурс бива интернализиран, а човек лекува несигурната си привързаност и заздравява вътрешния си център. Разбира се, винаги можем да предприемаме най-различни действия, с които да се предизвикваме, независимо дали сме се привели в специален външен вид и сме излезли специално за това. На прибиране от вкъщи можем да проведем разговор на висок глас в градския транспорт относно гъбички, диария, хемороиди или да отидем в аптеката да търсим нещо, с което да облекчим сърбежа от срамни въшки. Освен това, животът постоянно ни поставя в ситуации, в които можем да избираме дали да действаме от страх или въпреки него. Самото предизвикване в по-широк смисъл е избор за смел и осъзнат живот, защото смелостта не е отсъствието на страха, а да не позволяваме той да ни спира и ограничава. Нашите най-големи страхове произхождат от базисните ни вярвания и характерови травми, затова всъщност събуждането на страха става чрез активация на базовите убеждения. Невропластичнноста влиза в действие, когато се поставим в ситуация, в която смятаме че ще бъдем отхвърлени/нехаресани, но резултатът всъщност е различен от очакванията ни – било то, защото се чувстваме различно, от това което сме предполагали или защото чуждата реакция не е отговорила на очакванията ни. Между другото, редица научни проучвания сочат, че хората не са никак добри в прогнозирането на собствените си емоции, когато мислят за дадена евентуална ситуация. А, дори да почувстваме онова, от което ни е страх можем да прозрем през илюзията, че реално от нищо не сме застрашени, защото самото изправяне пред слабостта ни помага да я прегърнем и да се „препрограмираме“ през преживяването й.